Кацаме в Ченнай в 3 през нощта. Стюардесите ни предупреждават, че ще напръскат срещу насекоми и наистина го правят – изпръскват огромни флакони към тавана на самолета. Явно проблемът с комарите е сериозен, щом се вземат толкова решителни превантивни мерки. Още в ръкава от самолета ни удря задух и влага, но в летището климатиците работят. Каката на паспортния контрол не може да се съгласи, че графата „Къде ще отседнете“ в декларацията ни не е попълнена. Известно време се опитва да изкопчи от нас признание за името на хотела, в който ще се установим в града, но ние твърдо си държим на нашето – не знаем, и толкоз. Накрая тя записва нещо в декларациите ни и с недоволен вид ни пуска да минем. Има още няколко проверки, но те преминават доста формално – много народ е зает да обслужва функционирането на летището, но като че ли голяма част от дейностите се дублират и никой не си дава много зор. За сметка на това веднага след проверките идва надпис, направен от цветя и плодове „Happy Pongal“ - нещо като местна Нова година – и статуя на Ганеша, украсена с гирлянди от живи цветя. Накрая се измъкваме покрай опашка от изпращачи и се озоваваме в нощта.
Шок! Пред вратата се е строила тълпа по посрещането – стотици хора се блъскат пред летището, а въоръжени с автомати военни ги гледат мрачно и с вида си ги държат на разстояние от входа. Минаваме през шпалир от усмихнати лица – то бива, бива радост от пристигането ни, но чак пък толкова! - и се отправяме към спирката на електричката за града. В 4 сутринта гишето за билети работи, макар че има вид като да е затворено след бомбардировките от Втората световна война. На перона се забавляваме да четем табелките „First class&Ladies“, докато чакаме влака, но възторгът ни преминава в радостен писък, когато го виждаме – без стъкла и врати, само с решетки на прозорците, но огрян от светлина. Вътре се захласваме по висящите дръжки, способни да издържат и слон, и провесени от тавана в количества, надминаващи границите на въображението ни. Хората във вагона пък се забавляват от нашето вълнение, разменят си усмивки, очевидно предизвикани от нас, но не прекъсват заниманията си – кой слуша музика, кой си говори, кой си чопли босите крака...
Слизаме на гара Егмор в града и изчакваме, докато Емил намери хотел в този ранен час. Той се появява след десетина минутки, енергично ни напъхва в две рикши – 4 души в едната и 5 – в другата – и се понасяме с трясък в нощта. Добре, че движението е относително слабо, та не получаваме удар от шеметното шофиране. Изсипваме се пред малко хотелче и се разплащаме с шофьорите – общата сума от сто рупи (около 3 лв.) ги прави толкова щастливи, че се хвърлят да ни прегръщат. Най-после се натъркалваме по стаите – все пак почти 40 часа пътуване са ни изморили доста.
Събуждаме се към 10 и не можем да повярваме – температурата е около 30 градуса, в небето грее слънце и всичко е изумително ярко. Откъдето и да минем, шофьорите на рикши енергично ни предлагат услугите си – готови са да ни откарат във всяка точка по наше желание. Ние обаче решаваме да сме верни на страстта си към пешеходството заради първичността на впечатленията, които осигурява и поемаме в посока към океана. Много скоро се убеждаваме, че дънки и тениска не са най-доброто решение за тукашния климат и започваме да се вглеждаме по-внимателно в местния аутфит - ярките сарита, курти, чуридари и шалове на жените, полите на мъжете – кога пуснати до земята, кога запретнати до средата на бедрата, плетени зимни шапки и наушници редом с чалми и тюбетейки... Покрай това откриваме, че местните момичета са изумително стройни и изящни, с хармонични фини черти и чиста удивително тъмна, почти черна кожа. Повечето са с дълги черни коси, заплетени на една плитка, при по-възрастните жени - събрани в кок, но срещаме и няколко жени и момичета на различна възараст, облечени в традиционно облекло, но подстригани много късо. Все още не сме открили причината за това, но ще търсим отговор. Всички – и достолепната матрона, и уличните готвачи, и дрипавият просяк, излегнат на улицата - са усмихнати, дружелюбни, готови да позират за снимка. Дори повече – попадаме на момента, в който родителите прибират чистичките и спретнати ученици от началното училище – гледката си заслужава: претъпкани рикши, мотори, коли, велосипеди, автобуси - пешеходци, родители, деца – всичко накуп, невероятна гмеж, но няма сърдити и нервни. Когато започвам да снимам всичко това, никой не ми крещи, напротив, всички позират с удоволствие, а някои родители дори ме молят да снимам децата им – изглежда, че го тълкуват като признание, че детето им е толкова забележително, че е привлякло вниманието на пришълците. Така че батерията на апарата ми много скоро пада и после ме е яд, че изпускам интересни неща, но определено си струваше да се види радостта и гордостта на сниманите.
Срещата с океана изненадва – като всеки път. Плажът е широк, покрит със ситен пясък и доста по-чист, отколкото очакваме. Изключение прави пътеката между двата реда сергии, свързваща крайбрежната улица с океана – там почти не можеш да стъпиш на пясък. Общо взето, Ченнай не е най-чистият град на света, но нещата не са толкова страшни, колкото са ни ги описвали – все пак това е 8-милионен град, а централните му улици малко отстъпват на софийските по чистота. По-различно изглеждат нещата в гетото, разположено до помпозните английски вили. Докато обикаляме по улиците му, току от някоя съборетина изскочи оправна домакиня и плисне помията от тенджерата пред краката ни – за късмет, не ни уцелват нито веднъж. Не видяхме някой да излива гадости от балконите на пренаселените блокчета, но със сигурност изхвърлят боклуците си през прозореца – поне половинметровият плътен слой смет, покрил пространството между две блокчета, ни навежда на тази мисъл. В това отношение има още доста да ги гоним, нашенските панелни мърлячи са далеч от местното съвършенство. Колкото до бедността - доста относително понятие е, пълно е с европейски коли, моловете са претъпкани, народът по улиците не изглежда много дрипав... Има и изключения, но не се набиват особено на очи. Всъщност, за цял ден срещаме само двама или трима просяци – и то само на брега на океана. Едната двойка са момче на около 8 години и момиче на около 5. Момчето е с буйна рошава коса (индийците много държат на прическата и рядко ще видиш неподстриган или несресан мъж или жена с неприбрана коса) и на тънка верижка води маймунка, която разиграва, а момичето дърпа хората за ръкава да им иска пари. Но отново никой не се сърди – нито дърпаните, нито просещите, ако им откажат. Всички изглеждат в приповдигнато настроение – няколко души яздят коне, няколко дечица се люлеят на многобройните люлки и въртележки, момчета и момичета по бански скачат из плиткото, а по-големички тийнейджъри от двата пола се забавляват, нагазили до кръста във вода с дрехите, а няколко смелчаци влизат и по-навътре, въпреки доста силното вълнение. Погледнати от океана, през огромния плаж, вилите на крайбрежната улица изглеждат внушително, при по-близък план се вижда, че времето доста си е поиграло с тях и миналото величие на Ченнай е пострадало, но за сметка на това пък се гради ново величие - строят се нови булеварди, издигат се административни и бизнес сгради, моловете са като навсякъде по света – лъскави и безлични. Градът изглежда по-скоро в подем. Разбира се, има си и пренаселените, заринати с боклуци гета, и живеещите по улиците, и дечица, клекнали над купчинка ориз върху палмово листо направо на земята, и вода от кладенци и помпи до застоялата река, и онзи мирис, който често се чудиш дари е аромат или смрад... Но все пак те държи с едно необяснимо очарование, което те кара да не се гнусиш от случващото се наоколо, а по някакъв начин да се идентифицираш с него – така че съвсем естествено идва решението да се облечеш в индийски дрехи, да вкусиш индийски манджи и да се опиташ да станеш част от приказката.
Няма коментари:
Публикуване на коментар