За да се придвижим от Ченнай до Мамалапурам, трябва да стигнем до автогарата – както се оказа, най-голямата в Азия. За целта наемаме малко бусче, в което се натикваме 9 човека, но това не прави впечатление на никого – все пак, да се пътува по 4-ма на мотор тук се смята за нормално, а броят на пътниците в автобусите се определя на принципа „колкото поеме“. Пред очите ни от една рикша, предвидена за двама до трима пътници, слизат 11 души – вярно, че част от тях са деца, но все пак тълпата е внушителна. На автогарата бързо откриваме нашия автобус и се качваме първи, което е голям плюс, имайки предвид, че тук не страдат от такива предразсъдъци като „запазено място“ или „допустим брой пътници“. Минусът на бързото заемане на местата е в неизвестността - никога не се знае кога точно ще тръгне автобусът, явно това е оставено на фантазията и вдъхновението на шофьора. За сметка на това и пътниците се отнасят твърде фриволно към ангажиментите си към пътуването – качват се, слизат, местят се от седалка на седалка и от автобус на автобус, включително и в движение. Обичайна гледка е да видиш тръгващ автобус, към който изведнъж се юрват тълпи, които до този момент кротко са го наблюдавали отстрани, а отвътре да си пробиват път навън пътници, които досега мирно са гледали през прозореца на спрелия автобус. Никой обаче не се впечатлява от блъсканицата по вратите – най-малко пък шофьорът се трогва: продължава си движението, все едно нищо не се случва. При все това никой не пострадва, в края на краищата всички се оказват там, където искат да са – в или извън автобуса, според както ги е осенила музата (или който там отговаря за спонтанните решения в 300-милионния индийски пантеон). Общо взето, за страничния наблюдател в придвижването на индийците с автобус няма видима логика, но очевидно за тях е напълно удовлетворително. Страстта им към придвижване в пространството се подхранва и от цените на билетите – те се дотират от държавата и 100 км излизат приблизително 40 рупи или около лев и двадесет. Самите билети се продават от кондуктор вътре в автобуса, така че имаш свободата да промениш намерението си във всеки момент. Кондукторът е изключително важна фигура, която очевидно осъзнава и демонстрира висотата на своето положение – освен продавач на билети и регулировчик на придвижванията вътре в автобуса, той е и помощник-шофьор – няма начин шофьорът да паркира в цялата лудница, ако не е кондукторът, който наблюдава отстрани и подава звукови сигнали с очукана пластмасова съдийска свирка: два пъти - „давай“, веднъж -„стоп“, продължително сърцераздирателно изсвирване - „слез да видиш какво направи“. Шофьорът също управлява автобуса не само с волан и педали, но и с клаксон – приблизително през 30 секунди се разнася гръмогласен рев, от който несвикнал човек започва да си плюе в пазвата. Това обаче е единствената призната форма на комуникация с околните превозни средства – често пъти мигачи и фарове липсват, а правото е на по-големия и по-нахалния. Нашият шофьор откровено страда от тежък далтонизъм – не спира на нито един червен светофар, но затова пък кара по средата на шосето и разгонва всякакво насрещно движение с авторитетния рев на клаксона. При целия откровен произвол по пътищата инциденти се виждат изключително рядко – явно правила има, но за европейското око са трудно разпознаваеми.
Първата среща с индийската кухня за мен се случва в Ченнай – отмаляла от жегата и ходенето изпивам чашка чай с мляко и откривам, че страстта ми към кафето си е отишла още с първата глътка. Вкус на мляко с какао, аромат на силен индийски чай, топлина и сладост на чаша топло мляко с мед преди лягане – всичко това в няколко глътки вряла течност, забъркана от мустакат чичо на улицата. Напълно съм очарована. С храната обаче подхождам по-предпазливо. Сервитьорът – а поне в Южна Индия това са само мъже - постила пред мен палмово листо, донася чаша вода, лисва я върху листото и я размазва с ръка: готово, чисто е. Това не ме окуражава кой знае колко и започвам с порция варен ориз без задължителните сосове за овкусяване, с което хвърлям в дълбок смут домакините на ресторантчето, където се осъществява ритуалът по моето захранване. Хората се спускат да ми носят едно през друго, само и само да угодят на странните ми прищевки. Техният английски се разминава с нашия без допирни точки, та прибягваме до жестомимичен превод в ефир, за да си обясним, че проблемът не е в неодобрението ми към техните манджи, а в несвикналия ми стомах. Те кимат енергично, гледат ме със съжаление как плахо опитвам първата лъжичка ориз и накрая един от тях не издържа, донася голям буркан със сол и щедро сипва една щипка на палмовото листо, върху което е сервирана чинията ми. Наистина съм му благодарна, оризът става по-ядлив. След още малко чудене сервитьорът ми носи и метална купичка с размер на два напръстника с кисело мляко и много настоятелно ме съветва да го добавя към ориза. Решавам да проявя смелост – и наистина с млякото нещата стават доста приемливи. Напомня ми за вкуса на онова мляко, което се квасеше преди десетилетия по нашите земи, вкуса на млякото от нашето детство – леко резлив, с дъх на крава – мляко, което децата ми сега не искат да близнат, защото е по-различно от пластмасовия вкус на млякото от тяхното детство. Експериментът със захранването минава без последствия, така че на другия ден в Мамалапурам напервам гребена и се преборвам с една пържена риба направо в стопанисвана от двама съпрузи барака на плажа. Мъжът пържи рибата в дълбок тиган с много мазнина, а жената изискано ни я подава върху палмово листо, сложено върху парче вестник - мухите са неизброими пълчища, но рибата е току-що свалена от огъня, люта и много вкусна. Изглежда, че започваме да се сприятеляваме с индийската кухня.
Покрай транспортните неволи откриваме още една особеност на индийците – колкото са любезни и усмихнати, толкова и обичат да се бутат и предреждат. С искрено забавление наблюдаваме как ловко се промушват един пред друг, за да заемат място в автобуса, с какви тържествуващи физиономии шофьорите на по-малките автомобили отнемат предимство на по-големите, как бързо се шмугват във всяка отворила се пролука – очевидно конкуренцията за разпределение на ограничените ресурси от всякакъв вид е толкова голяма, че не позволява никакво колебание. Обичайна гледка в автобуса е да видиш млада жена със спящо дете на ръце да стои права и едва да успява да запази равновесие на завоите, докато млади здрави-прави мъже си седят по седалките наоколо и окото им не трепва. При цялата добронамерност на индийците идеята за солидарност и социална отговорност има още накъде да се развива. Все пак в личната ми класацияпървенството спечели един млад мъж, който успява да спретне блъсканица пред сергия за банани, на която клиенти сме само аз и той. А аз в блъсканици не участвам по принципни съображения.
В Мамалапурам се озоваваме навръх Понгам – тамилската Нова година. През целия път от Ченнай дотук наблюдаваме нарисуваните по асфалта или в прахоляка пред къщите мандали – те се правят с оризово брашно и се подновяват при нужда. Обясняват ни, че първият ден от Новата година е посветен на боговете на плодородието при растенията, а на следващия ден се почитат покровителите на говедата, затова кравите ще бъдат богато декорирани, а в Мадурай ще има боеве с бикове. Мадурай ни е далече засега, затова се задоволяваме с фестивала на фолклорния танц, който се провежда на сцена, издигната на фона на гигантския барелеф „Ганга слиза на земята“ най-големият барелеф в света, издълбан върху монолитна скала. Билети за спектакъла се продават и на място, но отстрани на седящите места е оставен широк коридор за преминаване и гледане, ако случайно нямаш възможност или желание за плащане. Индийците се отнасят изключително сериозно към танца, за тях той е ритуал, който крепи световната хармония и същевременно е и преразказ на истории от хиндуисткия епос.Самият спектакъл е интересна панорама на индийския танц, но за незапознатото око и ухо скоро започва да изглежда като безкрайни вариации на една и съща тема. Въпреки това е приятно да се види и чуе дори от лаици. На втората вечер гледаме част от спектакъла, разположени в „ложата“ - на скалите над барелефа. За известно време сме очаровани от екзотиката на танца, дори пробваме някои стъпки, още повече че единствен свидетел на непохватността ни е луната над нас – но скоро загубваме интерес. Липсата на грамотност ни прави лоши читатели на посланията на танца.
Не толкова липсата на грамотност, колкото отчуждеността ни от знанията за индийската история и култура ни прави и просто наблюдатели при обиколката на храмовия комплекс над барелефа. Част от храмовете са издълбани направо в камъка, други са построени върху скалите още през 7-8 век и са интресни като свидетелства за отминалото величие на това място. Любопитството ни към тях обаче е по-скоро познавателно, отколкото „разпознавателно“. Съвсем по друг начин гледаме на паметниците по нашите земи (от това разстояние в „нашите земи“ включвам и Европа) – колко вълнуващо е да видиш Балдуиновата кула, Лувъра, Шеруудската гора... нали от ранно детство си попивал историите за Калоян, тримата мускетари или Робин Худ. Така че в момента, в който попаднеш в Парижката Света Богородица, започваш да се оглеждаш за призраците на Есмералда и Квазимодо, а когато разглеждаш храма на Шива в Мамалапурам, си казваш: „Аха, храм на Шива, 7-ми век, да, браво, много хубаво“. Липсва митологизирането на местата. В тази ситуация по-скоро гледаш на себе си като на герой от приключенски роман и в теб напира малко откривателска гордост, сякаш заслугата за съществуването на комплекса е донякъде и твоя – със самото си присъствие ти му даваш значимост. Поне в собствените си очи. А храмовете са интересни и без теб, но ти трябва време да ги превърнеш в част от вътрешния си свят.
Точно под храмовия комплекс се намират работилниците на майсторите на каменни фигури на божества от всякакъв калибър. Отначало се чудим откъде вземат камък за ц;ялото това изобилие от фигури, но постепенно откриваме, че става дума за отливане от черна мозайка на грубите форми и ръчно дообработване на детайлите. Можеш да си изгубиш ума, ако се опиташ да запомниш и разбереш всички божества, поставени, натъркаляни, натрупани и нахвърляни пред работилниците. У самите майстори също не се наблюдава особен пиетет към боговете, които изобразяват – прескачат ги, стъпват по тях, мъкнат ги насам-натам... Едва когато фигурата застане на полагащото й се място в съответното светилище, получава божествен статут и се превръща в обект на поклонение.
За индийците храмовете в Мамалапурам са от най-голямо значение – особено крайбрежният храм, един от най-древните от този вид в Индия. Потокът от поклонници не спира от ранни зори до късна вечер. По една случайност пътят им минава точно под прозореца на хотелската ни стая, така че може да се каже, че ги преброяваме един по един. Което си е постижение, като се има предвид, че по улиците си принуден да си пробиваш път ребром, за да се промъкнеш през тълпата, понесла се към храма и морския бряг.
Няма коментари:
Публикуване на коментар