8-10.2011 - Варанаси

Варанаси е като първичния бульон – гъмжи от живот: от самото му зараждане, под формата на хилиарди новородени улични псенца; през различните му въплъщения като маймуни, кози, крави, бикове, мравки, паяци, просяци, жреци, търговци, лодкари; до неизбежния му край върху кладите на гатовете край Ганга. Всички процеси протичат естествено и един през друг – раждане, хранене, отделяне, развитие, разложение... Пред очите ти се осъществява безкраен цикъл от прераждания: това, което довчера е било живо, днес е само останки, които служат за поддържане на живота на нещо друго живо... Няма драма, няма трагедия. Всичко е дотолкова в реда на нещата, че дори не те трогва, само го отбелязваш: „Донесоха още едно тяло за горене да си чака реда... вчерашната украса от цветя е днешния обяд на козата... млякото се подквасва точно до купчината боклук, с която се изхранва кравата... а, настъпих още едно кравешко – не са го прибрали за гориво на готварските печки...“ Докато се губиш и намираш из лабиринта от тесни криви улички, в теб постепенно се просмуква представата как всичко наоколо се е повтаряло точно в този си вид ден след ден в продължение на хиляди години. За Варанаси казват, че е бил древен още по времето, когато са издигали Вавилонската кула. Нещо повече, според хиндуистките представи точно тук, на гата Маникарника, Шива е създал Вселената и дори след края на света, когато всичко изчезне, Варанаси ще остане. За много индийци да дочакат смъртта си във Варанаси е цел на живота – вярават, че ако срещнеш края си тук, в последния момент Шива ще прошепне в ухото ти думите на мантрата, която ще прекръсне безконечния цикъл от прераждания и ще ти донесе сливане с Вселената. Ако пък само се изкъпеш в свещените води на Ганга, ще отмиеш всяка лоша карма и ще си осигуриш по-добро следващо прераждане. Затова още в предутринния сумрак тълпи от поклонници се отправят към гатовете за ритуалното измиване във все още студената река. Над водата се носи лека призрачна мъгла и монотонният напев на древната мантра, с която се посреща слънцето. Индийците вярват не просто в силата на словото, а в магическата сила на звука. Затова могъществото на мантрите не е в смисъла, а в самото звучене. За мантрата ОМммм твърдят, че е отглас от първичния звук, създал Вселената – и всяко повтаряне помага на Вселената да се създава отново и отново, да задържи хармонията под натиска на хаоса. Същевременно с изричането на мантрата индивидуалната ти душа се слива със световната душа, част от която е поначало. Звученето е толкова важно, че стотици години свещените книги не са се записвали, а са се наизустявали дума по дума, звук след звук – защото писаното слово не може да предаде мелодиката. Дори в наши дни уличните продавачи или кондукторите на автобусите не викат, а изпяват посланията си: „Чай-чай-чаааааай“, „Джайпур-Джайпур-Джайпуууур“, с особена извивка при последната протяжна сричка. Така че няма нужда да казвам, че свещената мантра за посрещане на Бога Слънце при изгрева над Ганга се повтаря по един и същи начин от стотици, може би и хиляди години. Мъже и жени се потапят в реката и поднасят с шепи водата й към слънчевия диск, който се издига над отсрещния бряг. В помощ на поклонниците са брахмините, които седят под палмови чадъри и срещу скромна сума благославят, поставят бинди на челата и напътстват нуждаещите се. С напредването на деня ритуалното къпане се смесва с обикновената хигиенна баня, жени и мъже се захващат с пране и гатовете се превръщат в ярки пъстроцветни поляни от простряните да съхнат върху тях дрехи. В следобедните часове настъпва царството на децата – над реката се издигат десетки хвърчила, площадките на гатовете се превръщат в игрища за крикет, а стълбите са просто удобни места за плажуване. И през цялото време – и денем и нощем – горят огньовете на двата гата, където се изгарят труповете. В процедурата няма нищо тържествено или ужасяващо: няколко здрави мъже деловито донасят на бамбукова носилка тялото, увито в лъскав саван, потапят го за няколко секунди в реката, обикалят приготвените за кладата дърва и поставят тялото отгоре им. След съвсем кратка церемония – не по-дълга от минута-две – тялото се затрупва с дърва и отгоре и кладата се подпалва. Изпращачите – само мъже – седят отстрани и изглежда, че си говорят на ежедневни теми. Няма оплаквачки, викове, сълзи, скубане на коси, разкъсване на дрехи... От време на време служителите на гата сръчкват огъня, като не се церемонят особено и с останките от тялото: понякога, когато нещата не вървят по план, дори започват да блъскат по тях с една сопа, за да ускорят процеса. Всичко е толкова делово, ежедневно, обикновено... Животът и смъртта са едно и също.

Въобще смесването на свещеното и ежедневното е част от живота на индийците – за тях изпълнението на ритуалите е също толкова рутинна част от деня, колкото миенето на зъбите или къпането. Съвсем нормално е да видиш стопанина на дома да започва деня си с обиколка на имота, като с едната ръка размахва кандилница с огън и благовония, а с другата – звъни с нещо като училищен звънец, сякаш за да събуди боговете: не дремете, забележете, аз изпълнявам моята част от задълженията, бъдете така добри и вие да изпълнявате своята. Освен че гъмжи от живот, Варанаси прелива и от религия. В града има над 2000 храма – като започнеш от Златния храм „Вишванат“, царство на десетки Шива лингами и стада охранени маймуни, минеш през извисяващата се над него мюсюлманска джамия и стигнеш до десетките закътани в малките улички светилища, не по-големи от долап, в които властват различни представители на хиндуисткия пантеон. Нещо повече, оттук са тръгнали и две от важните световни религии: на десетина километра от Варанаси, в Сарнат, Буда е изнесъл първата си проповед, оттук тръгва и Махавира, основателят на джайнизма. Не случайно в представите на индийците Варанаси е пъпът на Вселената – тук всяка фраза се превръща в сентенция, всяка представа – в религия. Като цяло тук всички богове съжителстват в мир и хармония, напрежение цари само около съседството на Златния храм и джамията – там светските власти са взели нещата в свои ръце и всички околни улички са пълни с въоръжени с пушки и автомати войници, а в храма се влиза само след старателен обиск и записване на всички паспортни данни. Процедурата по описване на паспорта включва разлистване отпред назад и отзад напред, разглеждане в конвенционален ред и нагоре с краката, преписване на всички данни буква по буква с кратки прекъсвания за размисъл след някои букви и устно уточняване на географски подробности за родната ти страна: „Южна Америка? Не? Европа? О! Тц-тц-тц...“ Накрая всички са удовлетворени: 5-6 души служители остават с чувството, че ненапразно ядат държавния хляб, а туристът си отнася впечатлението, че е получил изключителна привилегия, като е бил допуснат да влезе в храма.

Тук идва ред да споделя мислите, които пораждат у мен туристите - това са странни същества, които търсят нещо ново, различно, оригинално и автентично. Когато го открият, се стичат на тълпи, запленени от различността на мястото, но много скоро започват да си търсят удобствата, с които са свикнали – подходяща храна, чисти чаршафи, тоалетна хартия - и с вниманието и парите си превръщат местното население от гостоприемни, открити и дружелюбни хора в алчни търгаши на ментета. Което, разбира се, е разочароващо, така че туристите започват да бърчат носове, разлюбват доскорошните фаворизирани дестинации и се отправят да усвояват нови, незасегнати от туризма места.

Въпреки че местното население вече е развило прилепчивост и меркантилност, Варанаси все още поразява със своята натуралност и автентичност – тук не издържат и най-разтегливите ти представи за допустими отклонения от хигиенните норми. Не че е мръсно. Просто категориите мръсно/чисто на тази територия за неприложими. Непрекъснато нещо се мие и мете и водата и боклукът се изхвърлят на улицата. Всичко ненужно – опаковки, съдове за еднократна употреба от глина или сушени палмови листа, остатъци от храна - също се мята на улицата. Универсалните чистачи, кравите, се разхождат между пешеходците, велосипедистите и мотористите и изяждат всичко органично, плюс найлоновите пликчета, а оставят след себе си големи димящи торти. Това също е ценен ресурс, който се събира, омесва се на ръка, оформя се в питки и се оставя да се суши за гориво. Каквото е останало на улицата, се събира от чистачи, които го товарят на лодки и го изсипват в средата на реката. В реката се изливат и мръсните води, там се изсипва и пепелта от кладите на мъртъвците. Там се пере, при това особено интензивно на десетина метра по-надолу от кладите – може би пепелта подобрява изпирането. Странно е, че при тази организация в града няма избухнали епидемии, но божествата явно си знаят работата. Още повече, че те присъстват в ежедневието на жителите на града – не само в ритуалите, службите, молитвите, но и в приказките, които бабите, седнали на средата на улицата, разказват и разиграват на малките деца срещу някоя и друга рупичка.

Варанаси не е само гатове, храмове, туристи и тесни улички. Градът е известен център на традиционното музикално и танцово изкуство на Индия – школите, които предлагат обучение по пеене, традиционни инструменти или танци са безбройни, като немалко от тях удовлетворяват интереса и на чуждестранните туристи. На много места можеш да видиш японец съсредоточено да отмерва ритъм на индийски барабан, а скандинавец да се бори със струните на ситра. Дори ние получаваме кратък урок по свирене на бамбукова флейта. В града има и Санскритски университет, но дейността му не е така видима, както на музикалните школи. За сметка на това фестивалите нямат край – на сцените на централните гатове вечер тече представление, а ние попадаме и на празника на богинята Дурга – във всяко кварталче са издигнали собствена сцена с олтар от папие-маше и голямо изображение на богинята (не знам дали да го нарека скулптура или кукла), направено от слама, измазано с гипс и оцветено от ярко по-ярко. Музиката не стихва до късно. На третия ден вечерта десетки процесии от различните квартали – кой на рикша, кой на платформа на бус, кой на камион - понасят своите богини с все олтарите към централните гатове, като всяка група пее и скандира и гледа да привлече най-много внимание. Атмосферата е като при футболните агитки. Накрая богинята се товари на лодка и отпътува в тъмното по реката, придружена от част от агитката. На другия ден по брега се търкалят сламените скелети на божествата, боята и гипсът са отнесени от свещените води на Ганга, което може би ги прави още по-свещени. За сметка на това в кварталите вече не се вълнуват толкова много от мистичното – там кипи нещо като фиестата в Рио: по улиците се движат процесии начело с рикша с трещящ генератор, следван от платформа с мощни тонколони и цветомузика, а след тях се извива опашка от танцуващи и крещящи младежи. За разлика от Рио обаче, девойките са изцяло облечени и се движат на групи отстрани на танцуващите. Звукът от веселбата със сигурност не оставя никого извън празника.

7.02.2011 - Мумбай-Варанаси

По разписание влакът Мумбай-Варанаси трябва да пътува 28 часа. Всъщност пътуваме 34. Не е голяма радост, но пък дългото пътуване ни дава възможност да навлезем в бита на индийците. Когато си принуден да прекараш повече от денонощие, затворен с някого в малко пространство, неизбежно ставаш свидетел на малките му навици.

Първото, което прави впечатление, е различната редстава на индиеца за лично пространство. Поначало гъстотата на населието създава съвсем различна представа за неприкосновения периметър на индивида: в автобуса, например, на място за две седалки по нашенски стандарт фабрично са монтирани три, на които щеш-не щеш си в пряс физически контакт със съседа, а отделен въпрос е, че индийците са в състояние да сядат и по четирима-петима на тези седалки. За блъсканицата в градския транспорт вече стана дума на няколко пъти – това, което за европееца е крайно некомфортна близост, за индиеца е просто дребно неудобство, което не пречи на извършването на обичайните дейности. Но въпросът не е само в периметъра на физическо присъствие – застани с карта или справочник на улицата и веднага ще бъдеш накачулен от няколко души, някои от които ентусиазирано ще ти предлагат помощ, а други просто ще заничат в книгата ти, нищо, че кирилицата им е толкова понятна, колкото на нас надписите на хинди. Някой веднага ще поведе светски разговор за страната, от която идваш, времето, което си прекарал в Индия, впечатленията ти от страната и народа, но не е проблем да ти задават и лични въпроси: на колко си години, в какви отношения си със спътника си и тем подобни. Това очевидно се смята за израз на любезност.

Различната представа за лично пространство вероятно е причината и за свободното мляскане, уригване и издаване на всякаякви звуци в присъствието на околните. Тъй като индийците запълват скуката предимно с ядене, дългото пътуване се превръща в безкрайно шумолене с хартии, хрупане, сърбане и, разбира се, изхвърляне на боклуците през прозореца. Впрочем, грешка, не всички боклуци се изхвърлят през прозореца, черупките от фъстъци, например, се стъпкват в равномерен килим на пода. Този ненаситен глад се задоволява от цяла армия улични търговци, които по неясна система се качват на едни гари и слизат на други и предлагат абсолютно всичко, което можеш да се сетиш: чай, пуканки, самоси, вафли, бисквити, страгали, банани, салатки, гребнати с ръка от кофа със ситно нарязани зеленчуци и сервирани върху парче вестник... При това има някакъв стаден рефлекс – ако някой си купи от предлагания артикул, поне половината му спътници също ще си вземат от него, но друг път късметът на продавача спи и протяжните му подканящи викове остават глас в пустиня.

Гласовете на продавачите също са тема за специално изследване от познавачите на вокалното изкуство. Изглежда, че има консерватории за улични търговци, където постигат тази специфична постановка на гласа – леко носова, пронизителна и проникваща във всяко кътче на вагона още с отварянето на вратата. Може би само автобусните клаксони са в състояние донякъде да конкурират тази гласовитост.

Нищо обаче не е в състояние да смути индиеца, когато е решил да спи. Това е дисциплина, в която световният рекорд безусловно би трябвало да принадлежи на Индия. Нашият спътник от отсрещното легло прекарва повече от 30 часа пътуване в сън, като се надига само за да изпрати младото момче, което го придружава, да му донесе нещо за ядене или да му подаде шишето с вода от горния рафт. По едно време сериозно се притесняваме, че ще получи рани от залежаване, но явно за тренирания организъм няма непреодолими изпитания. Индийците са в състояние да спят в пътуващо или спряло превозно средство – кола, автобус, влак, рейс, рикша, товарна количка; без проблем спят на тротоар, банкет, стълбище или по средата на пътя, заобикаляни от коли и пешеходци; не им е проблем да придремят прави в градския транспорт или на столче пред дюкяна... Сигурно е много изморително да водиш живот на индиец.

Това, за което обаче индийците винаги намират сили, е непрекъснатото плюене. Мъже, жени и тийнейджъри дъвчат листа от бетел, в които са увити тютюн, подправки, вар и кой знае още какво – сместа докарва леко приятно замайване, като от цигара, и предизвиква обилно слюнкоотделяне. На всеки ъгъл седи продавач на бетел, който старателно приготвя и завива листата, а там, където нямат достъп до услугите на тези мили хора, си купуват пакетчета със съставките. Ние отначало се чудим защо на всеки павилион се веят безкрайно разнообразни опаковки презервативи, но впоследствие разбираме, че това са пакетчетата с тютюн за дъвчене, просто видът им подвежда. Тъй като при реакцията на сместта със слюнката се получава червена течност, улиците, тротоарите, площадите изглеждат като след малка междуособна война, приключила с непретенциозна касапница. Всичко живо плюе наляво и надясно, като техниката на изстрелване на струята се усъвършенства непрекъснато и попаденията достигат до метър и половина-два далекобойност. Все пак не може да се отрече, че никой не се цели в невинни минувачи, а и транспортът се ползва с уважение, никой не плюе на пода на автобусите и влаковете, за целта се отваря прозорец.

Представата на индийците за хигиена е доста провокираща за европееца. От една страна,още по времето, когато нашите деди са се къпели два пъти годишно, индийците не са пропускали ежедневната баня. И сега можеш да се убедиш, че къпането е задължителна ежедневна процедура за всеки индиец – особено като пътуваш, виждаш как в реки, езера и канали, край чешми и помпи народът се сапунисва, топи, търка, полива, сякаш от това зависи животът му. А може и да е точно така, защото при топлия климат много бързо мръсотията се превръща в болест. Хотелите може да не са особено спретнати, но вода има. Вода има и в чешмите и тоалетните на влаковете, при това интимните помещения са в приемливо състояние. Това пък е още една особеност на отношението на индийците към хигиената – ходенето по голяма нужда не е някакъв срамен акт, а процедура, която се извършва ежедневно и задължително с участието на вода. Особено впечатляваща е картинката сутрин покрай влаковата линия – гледано откъм селището, това е закътано място, а пътниците от влака вероятно не се броят за свидетели. Жените си избират по-усамотени кътчета, а мъжете клечат в редици, като явно използват времето и за социални контакти. Впрочем, тази традиция е съществувала и в античния свят, лесно можем да я открием в редиците каменни седалки на тоалетните от разкопките в Дион. Не е много ясно как е бил решен въпросът с водата в Древна Елада, за съвременния индиец обаче, ако не разполага с помещение с течаща вода, пластмасовата бутилка е задължителен участник в сутрешната процедура. Друг задължителен елемент от сутрешния тоалет е миенето на зъбите – пада голямо търкане, което може да става и по време за сутрешната разходка из махалата. Търкането не помага особено обаче, ако редовно дъвчеш бетел.

Не всичко в Индия е странно и непонятно за нас. С умиление откриваме, че също като нас, индийците клатят глава настрани за да кажат „добре“; изразяват несъгласие с „тц“; когато не разбират нещо, питат „А?“; наричат чая с мляко с хубавата българска дума „чай“ и дори си имат град Хисар. По-различен, но твърде понятен е изразът на неодобрение, който имат: едно бързо и енергично просъскване „пс-пс“ веднага ти показва, че си сгазил лука.

5-6.02.2011 - Мумбай

От Арамбол за Мумбай пътуваме с нощен автобус, sleeper, в който разполагаме със спални места. Комфортът и хигиената са относителни, но все пак на фона на обичайната блъсканица си е направо лукс. Въпреки това трудно преглъщаме шока от връщането от европейския дух на Арамбол към индийската действителност. Започвам да разбирам тези посетители на страната, които живеят в хотели по европейски стандарти и се сблъскват с миш-маша от проявления на живота в Индия, едва когато излязат на улицата – шокът е наистина много силен. Няма начин да харесаш Индия при такава постановка на нещата. Едва когато се разтвориш в индийската реалност, едва когато станеш част от (не)реалния живот на улицата, можеш да оцениш и приемеш това, което виждаш.

Мумбай е друга реалност. От една страна доминират останките от английското колониално владичество – дори е малко странно да се разхождаш в английските квартали: сгради във викториански стил, каквито очакваш да видиш в Лондон или Оксфорд, но не и в Мумбай, се гушат сред палми и бугенвилии, вместо сред кленове и дъбове. От друга страна всичко е толкова одомашнено и преработено, добило е онзи дух на останали за постоянно временни решения, които са така характерни за Индия. От трета страна Мумбай си е модерен мегаполис с огромно количество небостъргачи, които придават на профила му съвременен вид. Повече освободеност, но и повече престъпност. Повече блясък, но и повече мизерия. Всички предимства и всички недостатъци на големия град.

В събота срещу неделя намирането на евтин хотел се оказва проблем. Показват ни такива дупки, каквито не сме виждали и в най-затънтените градчета. На едно място дори ни предлагат стая, широка колкото вратата към нея, в която има място само за едно легло с ширината на ковчег. В края на краищата намираме приличен хотел, но с цената на много обикаляне.

Естествено, отиваме на ритуално посещение до Вратата на Индия, но откровено не сме впечатлени. От гледна точка на британската корона, може би това наистина изглежда като врата към необятната и странна страна, но погледнато откъм Индия, това си е точно „врата сред поле“ - от нищо към нищо. Градът впечатлява повече със своята безлюдност в неделния ден – освен вездесъщите играчи на крикет от всички възрасти, които са завзели паркове, игрища и улици и които „не сещат ни жега, ни жажда, ни труд“, в централната част има твърде малко хора. Дори на артфестивала, който се провежда на една от централните улици, няма повече хора, отколкото на един Фамилатлон, а все пак Мумбай е 20-милионен град. Самият фестивал е доста разнообразен като представяне – от изнесени на улицата галерии и щандове за произведения на изкуството, през инсталации и скулптури, до хепънинги и музикални представления. Отбиваме се и в Музея за съвременно изкуство, но най-очаровани оставаме от прохладата там.

Разходката по крайбрежния булевард само засилва усещането за град на контрастите – от една страна дългата няколко километра алея свързва два баровски квартала с огромни модерни сгради, но от друга – твърде много народ се опитва да припечелва нещо на „гизмето“, което не ти позволява да почувстваш уюта и комфорта според замисъла на архитекта. Впрочем, на младите хора на Мумбай очевидно нищо не им пречи да се чувстват прекрасно покрай океана – разхождат се на шумни момчешки или момичешки групи и дори – о, чудо! - на двойки, които си позволяват да се държат за ръка или да се прегръщат на публични места. Много от момичетата са с дънки и тениски, вместо с традиционно облекло, но все пак да видиш голо рамо е рядкост, а пък коляно – направо изключение.

Вечерта, докато чакаме нощния влак за Варанаси, успявам да преброя 18 плъха, които пробягват по релсите, пресичат безлюдните перони и се гонят около затворените будки. Всъщност, не мога да гарантирам за бройката, може някои да са се изхитрили да минат по няколко пъти, за да заблудят преброителите. Така или иначе не допринасят много за привързаността ми към Мумбай.

1-4.02.2011 - Арамбол

Гоа не е Индия. Това е европейската представа за Индия: слънце, безкрайни плажове, палми, екзотични дрехи, леко люта храна, масажи, рейки, курсове по йога, алкохол, ниски цени... Тук е мястото, където можеш да си представяш, че се докосваш до екзотиката на страната, без да излизаш от комфорта на навиците си – не трябва да се съобразяваш какво обличаш, напротив, всяка приумица е добре дошла; можеш да ядеш европейска храна; на всеки ъгъл има интернет клуб, телефон, пътническа агенция; и най-важното – на плажа можеш да се съблечеш по бански – с подобно фриволно поведение на други плажове в страната се превръщаш в център на нежелано внимание. Голотата в Индия е табу – няма открити крака, рамене, гърди – по-възрастните жени показват част от кръста си под сарито, но младите са добре покрити. Няма реклами и билбордове с разголени девойки. Дори шофьорите на камиони украсяват кабините на возилата си с непоносимо шарени изображения на любими божества, а не с прелъстителни плакати на сексбомби. Сексът в Индия не съществува в открити форми в обществения живот. Страната, родила Кама Сутра, живее така, сякаш население от милиард и двеста милиона се постига чрез пъпкуване. Само по телевизията се излъчват някакви шоу програми с по-фриволно облечени (но все пак облечени) моми, но това се възприема по-скоро като фикция, нещо като сцени от живота на боговете. Иначе не можеш да видиш младеж и девойка дори хванати за ръка, да не говорим прегърнати. Изключение е Мумбай, където космополитният дух е оставил отпечатък, но в страната нравите са запазени, каквито са си били преди столетия – без следа от видим сексуален живот. Това обаче поражда и големи напрежения: прикритият интерес към секса е толкова силен, че младите (а и не толкова младите) жени са принудени да избягват по-близки физически контакти с мъжете, за да не станат жертва на посегателства. В обществения транспорт, например, задължително има отделни места за жените – било само няколко места в автобуса, било цял вагон в електричката или влака. И жените много стриктно следят тези места да си останат само за тях – в противен случай могат да бъдат почти изнасилени в тъпканицата. Тези правила са толкова строги, че дори европейците са принудени да се съобразяват с тях. Затова Гоа е място за отпускане на душата. Тук можеш да си правиш всякакви маймунджилъци, стига да не пречиш откровено на някого. Спазва се само правилото да не се разхождаш абсолютно гол и да не досаждаш на хората. Дори можеш, без да имаш шофьорска книжка, да наемеш мотоскутер и да допринесеш за хаоса по улиците.

Арамбол, един от най-северните плажове на Гоа, се е запазил в най-голяма степен от комерсиализиране и привлича както стари хипита, част от които са го открили през 70-те години и от тогава не са си тръгвали, така и млади изследователи на собствените възможности. Има и доста семейства с малки деца, които щъкат на тумби по плажа и растат свободни от дрехи и условности. За колко време могат да си позволят това, е друг въпрос. Най-голямата атракция е изпращането на слънцето – всяка вечер половин час преди залеза на плажа се събира голяма част от туристите и започва импровизирано представление: някой върти обръчи, друг жонглира, трети прави акробатични номера – всичкото това на фона на музикалните импровизации на любители музиканти от всички краища на света. Атмосферата е изключително приятелска и добронамерена, никой не придиря за качеството на изпълнението, но си има своеобразно наддаване сред актьорите – кой ще привлече повече публика с номера си, но не с крясъци или реклама, а просто с атрактивността на изпълнението. Шоуто продължава до стъмване – а тук тъмнината настъпва бързо. Дори залезът не е като по нашите ширини – слънцето се скрива толкова бързо в океана, че почти виждаш пръските от потапянето му.

Като цяло плажовете в северната част на щата не са особено населени в началото на февруари. Почти няма хора, които да лежат по пясъка и да се пекат – може би причината е и в разхождащите се наоколо крави и голям брой безстопанствени кучета. Постоянните посетители на Арамбол са много привързани към тях, хранят ги, децата играят с кучетата и всички в един глас твърдят, че това са най-безобидните и дружелюбни същества на света. Дори има фондация „Да нахраним гладните кучета на Гоа“, която събира средства за издръжката на животните през сезона, когато туристите отсъстват. Малко странно изглежда на фона на просячетата, които те дърпат на улицата с мрънкане: „Банана, мем, чапати, сър“, но всеки действа според разбиранията си.

31.01.2011 - Хубли-Гоа

Бях се зарекла да не пиша повече за пътуването с автобуси из Индия, защото смятах, че темата се изчерпала. Обаче очевидно това е била една твърде прибързана и надменна позиция. Каквото и да кажеш за Индия, все ще е вярно. И все няма да е достатъчно, за да разгледа нещата в пълнота. Така и за финалния ни марш-наскок към Гоа. Тръгваме с усещането, че всичко, което може да ни покаже едно пътуване, вече ни е известно – просто трябва да преодолеем някакви си 200 км и да се опнем на плажа. И понеже много ни е мерак, хукваме още в 8 сутринта. Бързичко си намираме подходящ автобус (нормална процедура) и успяваме да седнем (което не винаги се случва). След което автобусът тръгва и пътува...пътува... пътува... пътува... пътува... пътува... Става обед, автобусът пътува... пътува... пътува... Качват се, слизат, качват се, слизат, качват се, качват се, качват се... Броят на пътуващите нараства... Кондукторът ги уплътнява... Една бабичка, абсолютна фаворитка за ролята на Гагул от „Рудниците на цар Соломон“, се опитва да се настани в скута на Батката, но след като получава енергичен отказ, се намърдва на седалката до него, изпробва го на ръбатост, преценява, че й удобен, изляга се върху него и заспива. Не й пречи нито лашкането, нито друсането. Пътуването продължава... все по-бавно... и по-бавно... и по-бавно... По едно време спираме окончателно – половината от тясното шосе е заета от десеткилометрова опашка от натоварени с желязна руда огромни камиони, в оставащата половина се опитват да се разминават автобуси, коли, мотори, рикши, велосипеди – всеки се набутва във всяка възможна пролука, няма ляво движение, няма дясно – кой както свари. Във въздуха се носи плътен червен прах от рудовозите, всичко наоколо – къщи, растения, животни - е не просто прашно, а обрасло с прах, видимостта е не повече от 20 м... Тук следва ода за големия памучен шал. Винаги съм гледала с респект на жените, които с изящество и кокетство носят шалове, но не съм се отнасяла сериозно към възможността да се присъединя към тях. Някакси шалът е стоял извън полезрението ми. По време на това пътуване обаче откривам, че няма по-практична, полезна и нужна дреха – да, дреха, а не аксесоар – от големия, фин, мек, памучен шал. Можеш да си направиш тюрбан или просто да го метнеш на главата си срещу слънце, можеш да си го увиеш на врата срещу изпотяване или течение и вятър, можеш да го сложиш пред лицето си срещу прах. Можеш да се увиеш в него срещу студ. Можеш да го заметнеш като сари и да придобиеш приличен вид, за да те пуснат в храм или ашрам. Можеш да го омотаеш на кръста си като пола. Можеш да лежиш на него или да се завиваш с него. Или просто да го вържеш на фльонга за хубост. Когато не ти трябва, можеш да го натикаш в джоба, в чантата или просто да го вържеш на презрамката на раницата. Можеш да го изпереш за 9 секунди и да го изсушиш за 9 и половина... Абе, няма нещо, което да не можеш... Изобщо, ако трябва да сложа само две неща в раницата, преди да тръгна, това ще са спален чувал и памучен шал. В ситуация, като тази на прашния път, шалът е абсолютно незаменим. Слагаш си го пред устата и чакаш да отмине – не ти остава нищо друго, освен да чакаш да отмине – това явно е философия, която се просмуква в теб в Индия. Тук никой не се ядосва, не пустосва, не споменава майки и лели, не бърза – опитва се да мине, ако може, ако не може – чака ситуацията да отмине. Тази нагласа се оказва работеща и в нашия случай - в края на краищата отминаваме прашната тапа и продължаваме пътуването си. Още няколко часа друсане и лашкане – и ето ни в Панаджи, столицата на Гоа. От там – в Мапуса. И тъкмо си мислим, че е дошъл краят на мъките ни - се качваме на локалния автобус за мечтания Арамбол. Е, тук вече разбираме, че нищо не знаем за пътникоемкостта на индийския автобус. Точно когато решаваме, че сме на предела на задушаването, плътно притиснати от всички страни, кондукторът с енергични ръкомахания привлича още една тумба пътници, натоварва багажа им в задния багажник на автобуса и започва един по един да ги натиква през вратата. Процедурата е точно както тъпченето на памук в чували, винаги може още малко. Никой не възразява – нито тези вътре, нито блъсканите да се просмучат в тъпканицата. Все пак не сме най-зле: няколко дни по-късно виждам как един кондуктор подрежда грозд от гимназистки да висят на входа на автобуса и с напън на вратата ги набутва навътре. Момичетата само се кикотят, а хората вътре прибират коремите и някакси ги вместват. Блъсканицата и теснотията не е причина хората да спрат да си се занимават, с каквото им е присърце: случвало ми се е, както съм пресована между раницата си и стената, изведнъж над дясното ми ухо някой да започне да си припява „Харе Кришна, Кришна, Кришна“, а над лявото друг да се развика през целия автобус: „Здрасти, комши, откога не съм те виждал! Как са жената, децата? Балдъзата добре ли е?“. От другия край на автобуса идват радостни възгласи: „Добре сме, добре сме, слава на боговете - оженихме балдъзата, голямата дъщеря и племеницата, а и тъщата се прибра на село“. Така и път се отхвърля, и времето лети.

30.01.2011 - Хампи

Пътуването от Путапарти до Хампи ни отнема цял ден. Пътят е разбит, движението претоварено, а автобусът – претъпкан. Налага ни се на два пъти да сменяме автобус, но навсякъде картинката е една и съща. Удоволствието е никакво, изминатите километри доста малко, а посветеното им време – доста много. Единственото ни успокоение е, че поне не ни се налага да чакаме при смяната на автобуси на мръсните и неуютни автогари – в момента, в който слезем от единия автобус, се оказва, че следващият, който ни трябва, вече пали двигателя. Въобще този феномен на придивжването из Индия ни съпътства през цялото време и си остава загадка за нас – има нещо нереално в това да пътуваш, накъдето ти скимне и цялата система по магичен начин да се наглася спрямо хрумките ти. Щом само изречеш някаква дестинация и моментално пред очите ти се материализира раздрънкан автобус със запален двигател, който се отправя в желаната от теб посока. Другата необяснима загадка е как тези автобуси в период на полуразпад не се разпадат напълно – за всичкото време, през което обикаляме Индия, единствената техническа неизправност, на която ставаме свидетели, е една спукана гума. Иначе автобусите ръмжат, гърмят, тресат се, дрънчат, вият – но вървят. При това по разписание – щом са ти казали, че ще пристигнат в крайната точка след 5 часа – можеш да си сигурен, че до 5 часа и 10-15 минути ще си на мястото.

Картинката зад прозореца вече не е много радостна – много повече бедност, мизерия, мръсотия и прах – Карнатака е един от най-бедните от 28-те щата на Индия. Надвечер пристигаме в Хоспет с намерение да се прехвърлим на още един автобус, с който да стигнем до Хампи. Обаче откриваме, че сме се класирали за закриването на тридневен фестивал в древния град и всичко живо се е устремило нататък. Автобусите са не просто претъпкани, а направо напомпани с хора, гроздовете пътници, висящи от вратите, донякъде се уравновесяват от пътуващите направо върху покрива. За момент ни минава идеята да се нацедим и ние в блъсканицата, но бързо се сещаме, че дори и стигнем до Хампи, шансовете ни в тази пренаселеност да открием място за спане, са равни на две нули. Затова оставаме да пренощуваме в Хоспет, макар че донякъде съжаляваме за пропуснатия финал на фестивала.

Когато на другия ден се озоваваме в Хампи, се убеждаваме, че решението ни е било правилно: още по пътя мярваме спрели край реката автобуси, чиито пътници извършват сутрешния си тоалет – явно в самото селище е нямало място за тях. В относително ранния час, в който пристигаме, виждаме как част от пренощувалите край автобусите полека-лека стават и се приготвят за новия ден. По-ранобудни са комуналните служби, които се опитват да изринат камарите боклуци и да изнесат подвижните тоалетни, които очевидно са препълнени, но за сметка на това пък са с дизайн на древни каменни храмове. Има няколко сцени в процес на разграждане, явно купонът е бил голям. Хампи е средновековен град, чиито останки са разположени на огромна площ – около 17 кв.км и който със замаха на каменните си улици, храмове и дворци се конкурира с Римския Форум или развалините на древния Коринт. Съчетанието на останките от миналото величие с днешната мизерия обаче е напълно уникално – жителите на града са построили колибите си сред руините на величествените древни постройки и гледат козите си в сянката на километрични каменни пасажи. Навсякъде кипи търговия и просия, носят се миризми на пържене, благовония, урина и гъмжи от туристи. Виждаме дори група японци, традиционно скупчени и залепнали за окулярите на камерите, но надлежно оборудвани с високи туристически обувки и бели платнени ръкавици – явно са инструктирани да се пазят от досег с всичко туземно. Ние сме залитнали в другата крайност – чувстваме се напълно местни и активно си общуваме с всеки, който проявава желание – само просяците не са ни по сърце. Аз като рожденичка съм се украсила с гирлянд от цветя, с което предизвиквам побутвания и усмивки сред традиционните красавици – за повечето от тях гирляндите от живи цветя са задължителен атрибут на облеклото, особено пък на празник. Има си такъв занаят: седят едни женици с кошници цветове и сръчно ги наплитат на конци – цветче по цветче – в километрични гирлянди. Ефимерността на изделието е част от очарованието му. За жителката на Южна Индия цветята, вплетени в косите, са почти толкова естествен атрибут, колкото червилото за европейката. И не само това – по-дебели и пищни гирлянди се използват за украсата на домовете, магазините, храмовете и ежедневно се подменят със свежи. Дори шофьорът на един от по-луксозните автобуси, с които пътуваме, пренебрегва разписанието и спира в ранната утрин до сергия за цветя, за да поднови украсата на возилото си. Отношението към днешния миг и към вечността е едно и също - всичко е част от безкрайността, на нищо не се придава прекалена тежест. Така и в Хампи: част от храмовете са напълно изоставени дори и от местните и там царуват стадата маймуни. В един такъв храм, скрит сред джунглата, ни блъсва усещането, че сме попаднали в приключението на Маугли с маймуните – точно толкова изоставени и погълнати от джунглата ни изглеждат древните постройки. Когато пък се изкачваме на най-високия хълм над комплекса, пред очите ни се разкрива невероятна гледка – част от околните височини са покрити с огромни кафяви камъни, напълно лунен пейзаж, в ниското лъкатуши широка река, а сред зеленината на джунглата надничат древните руини. Не знам как изглежда Мачу Пикчу, но това е асоциацията, която събужда гледката.

По пътя между две от частите на комплекса срещаме поредната ученическа група, доведена на екскурзия в неделния ден. Културната програма на училищата изглежда ще да е много интензивна, защото в почивните дни често срещаме униформени деца, поведени от учителите си по забележителностите. В случая това са 50-ина 10-14-годишни момичета, не толкова водени, колкото подкарвани от учителите си – ръководителите се движат отзад, един дори размахва пръчка е леко сръчква с нея изоставащите. Не разбираме какво им подвиква, но звучи като: „Р-р-р, дий!“. Момичетата се кикотят и гледат да не изостават от групата. Явно проблемът с дисциплината в индийското училище има собствени оригинални решения. Веднъж, докато чакам за телефон, ми попада някакъв брой на „Майсурско дело“ (или както се казва местния вестник), в който се обсъжда необходимостта от промяна на учебното съдържание – повечето гласове са в подкрепа на решението на правителството в рамките на следващите три години да облекчи и актуализира учебното съдържание и да го свърже по-пряко с практиката и нуждите на днешния ден. Други пък предвидливо напомнят, че резките промени в образователната система са опасни. Имам дежа ву.

29.01.2011 - Путапарти

Пътуваме от Шраванабелагола до Путапарти през Бангалор. Градът ни се вижда много развит и пълен с живот – все пак това е столицата на Силиконовата долина на Индия. Има много нови сгради, много паркове, нови широки улици... Все пак белезите на неговата „индийскост“ не са изличени напълно – има си и бедните квартали, и маса народ, който се щура по улиците.

Путапарти е нещо съвсем различно. На времето си е било типично индийско село и в покрайнините му все още има следи от предишния живот – съборетини от по една стая, в която живеят накуп десетина души от различни поколения, огньове за готвене направо на улицата, пране, проснато на пясъка край реката.... Центърът обаче е оживен и много търговски – почти всяка къща е магазин, ресторант или хотел, или пък и трите заедно. Малко напомня на претъпкаността на нашия Китен в разгара на сезона, но с повече мухи и по-нахални от мухите просяци. В Индия почти навсякъде е пренаселено – но тук немалък процент от разхождащите се по улиците са европейци, навсякъде се чува английски, френски, испански, руски... Почти всички чужденци са облечени в бели широки одежди – и това се обяснява с причината за присъствието им в Путапарти – ашрама на Саи Баба. Част от посетителите живеят на територията на ашрама – в зависимост от финансовите си възможности се разполагат в десетината блокчета или в десетките общи помещения, в които се спи на пода сред други ревностни поклонници на култа към Саи Баба. На сутрешната и вечерната служба се допускат и хора отвън, но изискванията към облеклото са строги – никакви открити ръце, крака, рамене, никакви телефони, фотоапарати, пари, задължителен шал за жените – а обискът на входа е пълен и подробен. Ашрамът гамжи от униформени служители (и служителки), които непрекъснато ти дават указания къде да вървиш, къде да спреш, къде да говориш, къде да мълчиш, къде да гледаш... На самата служба мъжете и жените са в отделни сектори с отделни входове, местата за хранене също са разделени по полов признак, дори опашките за закуски са отделно за мъжете и отделно за жените. Всичко работи като добре смазана машина, която много бързо те лишава от възможността да правиш собствени избори, да поемаш собствени отговорности за направените избори и въобще да бъдеш индивидуалност – превръщаш се в част от общата маса, което за свръхконцентрираните върху егото си европейци може и да е добър опит, а за голяма част от индийците е естественото им поведение. Така или иначе Саи Баба има десетки хиляди последователи, които откривот в посланията му за любов и служене на другите отговор на духовните си търсения. Финансовата подкрепа, която получава, не е никак малка, което се вижда и от това, как е преобразен градът: болница, няколко училища, колежи, театър, стадион – всичко е построено с негови средства. Вярно, че след пищността на храмовете в Чидамбарам и Мадурай натруфеният дизайн на сградите в Путапарти изглежда малко бутафорен, но за многото почитатели на гуруто, смятан за въплъщение на божественото в човешки образ, всичко това е силно въздействащо. Самият Саи Баба понякога се появява на службите, с което хвърля в еуфория поклонниците, а понякога преминава по улиците, возен в нещо като папамобил, и предизвиква вълнение у всички минувачи. Ние имахме късмета да го зърнем при едно от тези преминавания – изведнъж движението беше спряно от полицията, тълпите бяха строени в шпалир от двете страни и заградени с въжета, а по улицата премина белият автомобил на Саи Баба, теглен с въжета от яки мъже. Отпред и отзад се движеше тълпа от служители на ашрама, които допълнително подсигуряваха реда – след няколкото покушения мерките за сигурност са станали особено строги. Саи Баба се мярна за момент през прозореца на автомобила, но вълнението в тълпата беше като при излизането на папата на прозореца във Ватикана.

Иначе градчето се възползва с пълна сила от популярността на ашрама – цените са доста по-високи, отколкото на други места в Индия, а продавачите – доста по-намахани, отколкото обикновено.

27.01.2011 - Шраванабелагола

В нов щат сме, съответно и видът на автобусите се променя: в Тамил Наду бяха с прозорци, които се отварят нагоре и се подпират се нещо като резенца, в Керала липсваха въобще стъкла – за спиране на вятъра и слънцето служеха някакви пластмасови гумирани хармоники, а тук, в Карнатака прозорците са плъзгащи се настрани и въобще автобусът изглежда една идея по-модерен и чист. Тъпканицата обаче е рекордна – в някакъв момент се качва млада майка, на видима възраст около 13 години с 3-4-годишна момченце на хълбока и, разбира се, никой не си прави труда да й отстъпи място. Батката взема детето на коленете си и остава изненадан колко е леко и безплътно. За сметка на това е твърде мърляво – нещо изключително рядко сред пътуващите по автобусите индийци. По улиците се срещат мръсни и изпаднали особи, но пътуващите с автобусите са явно все пак хора с някакъв стандарт, а не бездомници и като правило са с искрящо чисти дрехи, гладко сресани, много спретнати – мъжете - добре избръснати, жените - накичени с украшения. Никой не ползва силни парфюми или дезодоранти, единствено понякога се усеца аромат на тоалетен сапун. Затова мръсната ризка на малкия ни прави силно впечатление. Но той е голям сладур – очевидно си смущава, седи, плахо вкопчил ръчички в дръжката на предната седалка, и не смее да помръдне, да вдигне поглед или да издаде звук. Скоро стигаме до неговата спирка, майка му го грабва, без да каже дума за благодарност или поне да се усмихне, врътва се и слиза. И в предишни случаи ни е правило впечатление, че индийците реагират различно на малките жестове – за някои, дори и най-незначителни, изразяват бурна радост, а за други се държат така, сякаш им се полагат по право.

В Шраванабелагола се настаняваме в комплекс, който силно напомня изоставен пионерски лагер. Все пак има легла и течащта вода, така че и на това сме доволни в тази дивотия. Селцето е малко, почти не намираме нещо, което да е приемливо за ядене – няколкото гостилнички имат толкова страховито каубойски вид, че дори и ние се отказваме да рискуваме по-близко запознанство с местните разновидности на причинителите на разстройство. В края на краищата рискуваме с някакви пълнени питки с желирани плодове, но така и не успявам да им запомня името. И без това не съм очарована от тях. Но все пак спасяват положението.

Шраванабелагола е едно от светите места на джайнизма – тук се извисява най-голямата скулптура, направена от монолитен камък, след колосите на Великденските острови. Това е 17,7-метровата статуя на Бахубали – една от митичните фигури на джайнизма. За него разказват, че бил втори син на владетел и едва не убил по-големия си брат, за да завземе престола, но навреме се осъзнал, разкаял се и отишъл в гората да разсъждава над човешката природа. Това продължило толкова дълго, че около тялото му израстнали лиани и диви лози и той завинаги се слял с природата. Скулптурата на върха на хълма над Шраванабелагола изобразява точно този момент – голата фигура на Бахубали е обвита с лозници, в краката му се извиват змии и пълзят мравки. Самата скулптура е от 10 в. И отразява ценностите на джайнизма – отричане от земните блага, ненасилие, говорене само на истината, въздържание от сексуални отношения... В своето желание да се откажат от всякакво насилие джайнистите стигат до там, че отказват да носят дрехи, да не би в гънките им да притиснат и убият някое живо същество – единственото парче плат по телата им е кърпа пред устата, която предотвратява вдишването или поглъщането – а следователно и умъртвяването - на някоя мушица. Пак за да избегнат убийството на живи същества джайнистите отказват да обработват земята и признават само няколко достойни за тяхната вяра занимания: държавна работа, писане, занимания с изкуство, търговия, занаятчийство, особено бижутерство. Това обяснява и голямото богатство, което притежават част от джайнистите и огромното им влияние върху управлението на държавата, въпреки че едва половин процент от населението на Индия изповядва тази религия. Което все пак означава над 5 млн. души.

Така и не срещаме нито един правоверен джайнист в Шраванабелагола. Не само че всички са облечени в традиционните сарита, чуридари и кърпи, не само че на пазара в изобилие се предлагат картофи, моркови, лук – все неприемливи за джайнизма зеленчуци, защото добиването им може да причини смъртта на някой червей, но и в гостилниците се предлага месо, а алкохол се продава поне на 5-6 места и то не в традиционните за Индия мизерни дупки, а в нормални павилиони. Като се замисляме, установяваме, че тук виждаме най-разпространената продажба на алкохол от всички места, на които сме били до този момент. Почти навсякъде досега сме виждали само малки мизерни дюкянчета, в повечето случаи зарешетени с плътни решетки, от които някакви силно изпаднали на вид типове си купуват бира или нещо по-силно и го пият с вид на извършители на углавно престъпление. Тук обаче доста народ си купува алкохол, дори има и няколко пияни по улицата, а пред едното магазинче се сблъскване с травестити – една особена прослойка в Индия, която се смята за твърде злочеста, но пък има твърде нагло държание: травеститите обикалят автобуси и пазар и настойчиво искат пари от всеки срещнат, а хората им дават, защото се смята, че да те прокълне травестит е едно от най-големите нещастия, които могат да ти се случат.

24-26.01.2011 - Каликут-Майсур

От Коллам през джунглата тръгва лагуна, замрежена от лабиринт от канали, по които се придвижват най-разнообразни плавателни средства – от лодки-еднодръвки до плаващи къщи. Качваме се на едно моторно корабче, което веднъж на ден прави редовен курс от Коллам до Алепи и потъваме в джунглата.

Отначало ни се струва, че разходката е нещо като увеселителна обиколка на залива, но постепенно каналите се стесняват, разклоненията стават все по-многобройни и си даваме сметка, че ако не сме в ръцете на опитния капитан, излизането ни от този лабиринт би било доста проблемно. Разбира се, на палубата на корабчето сме в пълна безопасност и ни остава само да се наслаждаваме на гледките – палмови гъсталаци, екзотични птици, босоноги деца, тичащи пред малки къщички в сянката на гъстата растителност, полуголи рибари, подкарали дългите си тесни лодки с прътове за отблъскване от дъното... Придвижването им напомня повече издърпване по въже, отколкото летене по водна повърхност... Пръстите ни залепват на копчето на фотоапарата, после си даваме сметка, че на снимките има почти едно и също – безкрайно море от зеленина, прорязано от водите на каналите. Но усещането за присъствие в приказка си остава.

След окколо три часа над морето от палми изплуват покривите на два 16-етажни блока. Гледката е толкова абсурдна, колкото и разочароваща – илюзията за откъснатост от света се разбива моментално. Слизаме от корабчето под висок мост и се отправяме към доминиращите над пейзажа здания – ашрама на Амма или както я нарич тук, Мата Амрита, Майка Амрита.

Още от врата ни посреща откровен култ към личността – миниатюрни, просто малки, средни, големи и огромни портрети на Амма ни посрещат навсякъде – в двора, в сградите, в асансьорите, по вратите на стаите, дори в баните... Скоро си даваме сметка, че на територията на ашрама не виждаме нито едно огледало – накъдето и да погледнеш, откриваш не себе си, а Майка Амрита. За хора, дошли от нашите ширини и носещи белезите на тоталитарното минало, това изживяване е доста плашещо. Още повече, че за да се настаниш в ашрама, попълваш формуляр с доста лични данни. Така или иначе получаваме стаи – за двойките в един корпус, за девойките – в друг,отиваме в пункта за раздаване на чаршафи и възглавници и се настаняваме. Нашата стая прилича на обиталище от Студенски град в най-лошите му години – всичко е занемарено, макар и да личи някакъв опит да се поддържа чистота, но все пак има собствен санитарен възел с течаща вода. При девойките положението е доста по-зле: в стая два на два метра са натикани две двуетажни легла и нашите момичета делят територия с леко отнесена девойка от Австралия и друга, неизвестна засега колежка.

В следобедните часове всички новопристигнали имат възможност да се включат в опознавателен тур из ашрама и да се запознаят с правилата на престоя. Научаваме, че има три храма, в които се провеждат служби три пъти на ден, има магазини, от които да си купим сувенири на Амма или съответната литература, има интернет клуб, който работи по два часа сутрин и на обед и един час вечер и който може да се ползва след записване в списъка на чакащите (цената впрочем е два до три пъти по-висока, отколкото на други места в Индия). Не се препоръчват контактте с местните хора, а ако получим покана от тях, най-добре е да я обсъдим в Международния офис на ашрама – не за друго, ами да не нарушаваме спокойствието и традициите на местната селска култура. Забранено е храненето на котки, кучета, маймуни, птици и други животни – те са потенциални преносители на зараза и не бива да се приучават да живеят в ашрама. В случай на заболяване да се обръщаме към местната клиника, където, предвид особеностите на климата и гъстотата на населението в Индия, ще ни назначат лечение с конвенционални медицински методи, включително и антибиотици, а ако отказваме да се лекуваме по назначения начин, ще ни пратят да си ходим у дома и там да се лекуваме с каквито намерим за добре алтернативни медицини. Имаме възможност да се включим с доброволен труд в поддържането на ашрама – по принцип всички дейности тук се извършват от доброволци – това се вижда и при раздаването на храната в стола (която е твърде безвкусна и относително скъпа на фона на цените в Индия), и при регистрацията, и при получаването на спалното бельо, и в ръчното набиране на периодичното издание на Амма... Всеки си измива чиниите след хранене и ги подсушава, след което отново доброволци ги преглеждат и подготвят за следващото хранене. Навсякъде висят предупреждения за опасност от крадци – да не оставяме никакви вещи без надзор. Децата са изцяло отговорност на родителите си – да бъдат така добри да следят за тяхната безопасност. Това последното ми се вижда особено разумно, след като виждам как е построено стълбището в сградата, в която сме настанени (а тя е специално за семейства): парапетът откъм коридора е направен от половин метър дебел плътен камък, а откъм шахтата на стълбището (16 етажа!) е сложена рехава метална решетка, през която не дете, а възрастен човек спокойтно може да падне. Както и да е, не се чува за пребили се деца, явно моята фиксация в темата е прекалена.

По време на опознавателната обиколка ни прожектират и половинчасов филм за дейността на Амма по целия свят – строеж на къщички за бедните и пострадалите от природни бедствия, помощи за вдовици и сираци, образователни и здравни програми за деца от бедни фермерски семейства, два университета...Във филма широко е застъпено и световното признание, което получава Амма за благотворителната си дейност – президенти, холивудски звезди, нобелови лауреати високо оценяват приноса й за борбата с бедността и нещастието й. Полека-лека започват да се изясняват мотивите на хората, посветили живота си (или поне определен период от него) на служене в ашрама – освен търсене на лично просветление и вътрешно равновесие, намиране на опора и в усещането да си част от нещо голямо, значимо и добро. За много от тези хора Амма е въплъщение на Божията любов във физическо тяло и докосването до нея предизвиква истинска екзалтация. Самата Амма проповядва любов и съчевствие, като прегръща последователите си. Вярно, че за един критичен зрител се набива на очи, че серийните прегръдки са добре организирани – до рамото на Амма стои служител, който буквално хваща за врата всеки следващ поклонник и го залепва за нея по точно определен начин – конвейрът трябва да върви. Но вероятно такама огромна машина си има собствени правила, без които не би могла да работи. Така или иначе вярата, че са осенени от Божията благодат, докосвайки се до Амрита, прави живота на много хора по-щастлив. Това се вижда и по време на службите – хоровите песнопения, ритмичното поклащане, повтарянето на ритуалите дават на хората една сигурност, чувство за принадлежност, стабилност, което се вижда и в просветлените им лица. За хора, които сами трудно се справят с вътрешното си равновесие, това може да бъде добро решение. Все пак за мен си остава съмнението, че прекалената отдаденост на една личност може да те заведе не там, закъдето си тръгнал.

На следващия ден срещаме в селото доброволци от ашрама, които почистват улиците - снабдени с чували и ръкавици събират боклуците от земята, при това така старателно, както малцина го правят и у дома. В групата има всякакви – от беловласи безплътни старци до 7-8-годишни руси къдрокоси деца. Виждам и един от младежите, които пристигнаха вчера. Явно мотивацията им да се присъединят към общността е много силна. Ние самите прекарваме в ашрама едва 24 часа, но за това време започваме да разпознаваме някои от обитателите му: ето младежа, който ни регистрира при пристигането, ето момичето, които сипваше супа от големия казан, ето възрастния мъж, който подсушаваше измитите чинии, ето индийката, която водеше пеенето в часовете за молитва... Дори за толкова кратко време започваме да се чувстваме част от общност, която живее по свои правила и когато идва време да продължим пътя си, за момент се усещам изплашена да напусна сигурността на обителта и да се отправя към неизвестното в големия свят. Как ли се чувстват тези, които са прекарали месеци и години в уютния затворен свят? Как намират сили да го напуснат? И дали го правят? А какво става с децата, които израстват в тази среда? Гледаме групичка от 5-6 момчета и момичета – индийци и европейци – на възраст от 5 до 12 години да си прекарват времето заедно в двора. Изглеждат ведри и жизнерадостни, личи си, че добре се познават и прекарват много време заедно. Не знам ходят ли на училилище. От колко време са в ашрама? Имат ли контакти навън? Как ще се справят, ако им се наложи да излязат извън защитената позната среда?... Въпроси, на които няма да получим отговор в този момент. Децата остават при избора на своите родители, а нашият път продължава през лабиринта от канали и реки през джунглата в посока Алепи.

22-23.01.2011 - Амритапури

От Коллам през джунглата тръгва лагуна, замрежена от лабиринт от канали, по които се придвижват най-разнообразни плавателни средства – от лодки-еднодръвки до плаващи къщи. Качваме се на едно моторно корабче, което веднъж на ден прави редовен курс от Коллам до Алепи и потъваме в джунглата.

Отначало ни се струва, че разходката е нещо като увеселителна обиколка на залива, но постепенно каналите се стесняват, разклоненията стават все по-многобройни и си даваме сметка, че ако не сме в ръцете на опитния капитан, излизането ни от този лабиринт би било доста проблемно. Разбира се, на палубата на корабчето сме в пълна безопасност и ни остава само да се наслаждаваме на гледките – палмови гъсталаци, екзотични птици, босоноги деца, тичащи пред малки къщички в сянката на гъстата растителност, полуголи рибари, подкарали дългите си тесни лодки с прътове за отблъскване от дъното... Придвижването им напомня повече издърпване по въже, отколкото летене по водна повърхност... Пръстите ни залепват на копчето на фотоапарата, после си даваме сметка, че на снимките има почти едно и също – безкрайно море от зеленина, прорязано от водите на каналите. Но усещането за присъствие в приказка си остава.

След окколо три часа над морето от палми изплуват покривите на два 16-етажни блока. Гледката е толкова абсурдна, колкото и разочароваща – илюзията за откъснатост от света се разбива моментално. Слизаме от корабчето под висок мост и се отправяме към доминиращите над пейзажа здания – ашрама на Амма или както я нарич тук, Мата Амрита, Майка Амрита.

Още от врата ни посреща откровен култ към личността – миниатюрни, просто малки, средни, големи и огромни портрети на Амма ни посрещат навсякъде – в двора, в сградите, в асансьорите, по вратите на стаите, дори в баните... Скоро си даваме сметка, че на територията на ашрама не виждаме нито едно огледало – накъдето и да погледнеш, откриваш не себе си, а Майка Амрита. За хора, дошли от нашите ширини и носещи белезите на тоталитарното минало, това изживяване е доста плашещо. Още повече, че за да се настаниш в ашрама, попълваш формуляр с доста лични данни. Така или иначе получаваме стаи – за двойките в един корпус, за девойките – в друг,отиваме в пункта за раздаване на чаршафи и възглавници и се настаняваме. Нашата стая прилича на обиталище от Студенски град в най-лошите му години – всичко е занемарено, макар и да личи някакъв опит да се поддържа чистота, но все пак има собствен санитарен възел с течаща вода. При девойките положението е доста по-зле: в стая два на два метра са натикани две двуетажни легла и нашите момичета делят територия с леко отнесена девойка от Австралия и друга, неизвестна засега колежка.

В следобедните часове всички новопристигнали имат възможност да се включат в опознавателен тур из ашрама и да се запознаят с правилата на престоя. Научаваме, че има три храма, в които се провеждат служби три пъти на ден, има магазини, от които да си купим сувенири на Амма или съответната литература, има интернет клуб, който работи по два часа сутрин и на обед и един час вечер и който може да се ползва след записване в списъка на чакащите (цената впрочем е два до три пъти по-висока, отколкото на други места в Индия). Не се препоръчват контактте с местните хора, а ако получим покана от тях, най-добре е да я обсъдим в Международния офис на ашрама – не за друго, ами да не нарушаваме спокойствието и традициите на местната селска култура. Забранено е храненето на котки, кучета, маймуни, птици и други животни – те са потенциални преносители на зараза и не бива да се приучават да живеят в ашрама. В случай на заболяване да се обръщаме към местната клиника, където, предвид особеностите на климата и гъстотата на населението в Индия, ще ни назначат лечение с конвенционални медицински методи, включително и антибиотици, а ако отказваме да се лекуваме по назначения начин, ще ни пратят да си ходим у дома и там да се лекуваме с каквито намерим за добре алтернативни медицини. Имаме възможност да се включим с доброволен труд в поддържането на ашрама – по принцип всички дейности тук се извършват от доброволци – това се вижда и при раздаването на храната в стола (която е твърде безвкусна и относително скъпа на фона на цените в Индия), и при регистрацията, и при получаването на спалното бельо, и в ръчното набиране на периодичното издание на Амма... Всеки си измива чиниите след хранене и ги подсушава, след което отново доброволци ги преглеждат и подготвят за следващото хранене. Навсякъде висят предупреждения за опасност от крадци – да не оставяме никакви вещи без надзор. Децата са изцяло отговорност на родителите си – да бъдат така добри да следят за тяхната безопасност. Това последното ми се вижда особено разумно, след като виждам как е построено стълбището в сградата, в която сме настанени (а тя е специално за семейства): парапетът откъм коридора е направен от половин метър дебел плътен камък, а откъм шахтата на стълбището (16 етажа!) е сложена рехава метална решетка, през която не дете, а възрастен човек спокойтно може да падне. Както и да е, не се чува за пребили се деца, явно моята фиксация в темата е прекалена.

По време на опознавателната обиколка ни прожектират и половинчасов филм за дейността на Амма по целия свят – строеж на къщички за бедните и пострадалите от природни бедствия, помощи за вдовици и сираци, образователни и здравни програми за деца от бедни фермерски семейства, два университета...Във филма широко е застъпено и световното признание, което получава Амма за благотворителната си дейност – президенти, холивудски звезди, нобелови лауреати високо оценяват приноса й за борбата с бедността и нещастието й. Полека-лека започват да се изясняват мотивите на хората, посветили живота си (или поне определен период от него) на служене в ашрама – освен търсене на лично просветление и вътрешно равновесие, намиране на опора и в усещането да си част от нещо голямо, значимо и добро. За много от тези хора Амма е въплъщение на Божията любов във физическо тяло и докосването до нея предизвиква истинска екзалтация. Самата Амма проповядва любов и съчевствие, като прегръща последователите си. Вярно, че за един критичен зрител се набива на очи, че серийните прегръдки са добре организирани – до рамото на Амма стои служител, който буквално хваща за врата всеки следващ поклонник и го залепва за нея по точно определен начин – конвейрът трябва да върви. Но вероятно такама огромна машина си има собствени правила, без които не би могла да работи. Така или иначе вярата, че са осенени от Божията благодат, докосвайки се до Амрита, прави живота на много хора по-щастлив. Това се вижда и по време на службите – хоровите песнопения, ритмичното поклащане, повтарянето на ритуалите дават на хората една сигурност, чувство за принадлежност, стабилност, което се вижда и в просветлените им лица. За хора, които сами трудно се справят с вътрешното си равновесие, това може да бъде добро решение. Все пак за мен си остава съмнението, че прекалената отдаденост на една личност може да те заведе не там, закъдето си тръгнал.

На следващия ден срещаме в селото доброволци от ашрама, които почистват улиците - снабдени с чували и ръкавици събират боклуците от земята, при това така старателно, както малцина го правят и у дома. В групата има всякакви – от беловласи безплътни старци до 7-8-годишни руси къдрокоси деца. Виждам и един от младежите, които пристигнаха вчера. Явно мотивацията им да се присъединят към общността е много силна. Ние самите прекарваме в ашрама едва 24 часа, но за това време започваме да разпознаваме някои от обитателите му: ето младежа, който ни регистрира при пристигането, ето момичето, които сипваше супа от големия казан, ето възрастния мъж, който подсушаваше измитите чинии, ето индийката, която водеше пеенето в часовете за молитва... Дори за толкова кратко време започваме да се чувстваме част от общност, която живее по свои правила и когато идва време да продължим пътя си, за момент се усещам изплашена да напусна сигурността на обителта и да се отправя към неизвестното в големия свят. Как ли се чувстват тези, които са прекарали месеци и години в уютния затворен свят? Как намират сили да го напуснат? И дали го правят? А какво става с децата, които израстват в тази среда? Гледаме групичка от 5-6 момчета и момичета – индийци и европейци – на възраст от 5 до 12 години да си прекарват времето заедно в двора. Изглеждат ведри и жизнерадостни, личи си, че добре се познават и прекарват много време заедно. Не знам ходят ли на училилище. От колко време са в ашрама? Имат ли контакти навън? Как ще се справят, ако им се наложи да излязат извън защитената позната среда?... Въпроси, на които няма да получим отговор в този момент. Децата остават при избора на своите родители, а нашият път продължава през лабиринта от канали и реки през джунглата в посока Алепи.

21.01.2011 - Мадурай-Коллам

Информацията се оказва вярна – храмовият комплекс наистина отваря врати рано сутринта и ние бързаме да наваксаме пропуснатото от вчерашния ден. „Минакши“ наистина е перлата на индийското средновековно изкуство. Пищността и детайлната изработка на елементите, които се виждат отвън, се повтарят и при вътрешната украса. Не е случайно съвпадението, че храмовият комплекс носи името на принцеса, която се родила грозна, но станала изключително красива след срещата си със своя годеник, превъплътения Шива. Наистина темата за красотата е широко застъпена в този храм – дотолкова, че започваш да се питаш дали майсторите и художниците не са прекалили. Още повече, че всичко е прясно реставрирано и замайва главата с ярки цветове.

В „Минакши“ се случва и първата ми близка среща със слон – и тук служителите на храма са осигурили огромно животно, което да благославя богомолците – срещу заплащане, разбира се. Когато зърва 10-те рупи в ръката ми, служителят енергично избутва хилавия старец, подаващ своята стотинка, и ме издърпва отпред. Явно, че не вярата, а интересът е определящ. Така се оказвам под хобота на слона – побутва ме доста силно, макар и сдържано, а хоботът му се оказва покрит с бодлива рядка четина. Иначе и в този комплекс има места, достъпни само за хиндуисти, но ние вече не се впечатляваме чак толкова – добили сме някаква представа за пищните храмове на Южна Индия, а за да изучим всички подробности, няма зда ни стигне един живот.

Опитът ни да стигнем до мястото, откъдето тръгват автобусите за Коллам, се оказва почти саботиран от огромното желание на местните да ни съдействат – дори когато не знаят, те енергично се спускат да отговарят, включително и на незададени въпроси. В резултат на получени те напътствия на практика обикаляме целия едномилионен Мадурай – първо отиваме на едната автогара, която енергично са ни препоръчали, оттам също толкова категорично ни препращат на друга, в края на краищата се оказва, че автобусът тръгва от трета. След повече от час размотаване из града най-после се озоваваме на правилното място и започваме да чакаме появяването на обявения за 11.30 автобус. И така си чакаме... Чакаме... Чакаме... Към 12 автобусът пристига и предизвиква възхитенето ни ахване – като изваден от апокалиптичен филм за бъдещето е – почти на възрастта на Вселената, вместо стъкла има сгъваеми пластмассови щори, седалките са едно към едно със седалките, които си спомням от автобуса, който ни караше на училище (а това не беше съвсем скоро). Шофьорът и кондукторът обаче се чувстват толкова на мястото си, че ни предават своята увереност и ние се настаняваме по седалките, припявайки „Във конски вагон, почти като в салон...“ За наш късмет сме почти единствените пътници и се разполагамме нашироко. Възможността час по час да си сменяме местата ни позволява да наблюдаваме по-внимателно маниера на шофиране на водача. За наше изумление той се изживява като „Властелинът на бялата линия“ и кара почти през цялото време по средата на пътя, надкрачил осевата линия. Само по-голям от него камион в насрещното движение може да го накара да се прибере в платното си и разминаването става на по-малко от една боя разстояние. В Индия няма да видиш провесени през прозорците не автобусите ръце или надничащи глави – който си позволява такива експерименти, не доживява до възраст да остави поколение, така че хората от вида на провесващите се през прозореца са изчезнали безследно по тези земи. За сметка на това се е увеличила популацията на адреналинозависимите шофьори на автобуси. Когато някой от този вид си науми, че ще изпреварва превозното средство пред него, се хваща с едната ръка за клаксона, запъва единия крак на газта и фиксира волана да държи платното за насрещно движение. Оттук нататък нищо няма значение – насрещните коли и мотори се разхвърчават като пилци настрани, като не се забелязва и капка нервност от страна на никой участник в движението. Единственият случай, в който забелязваме нашият шофьор да намали скорост, за да даде предимство на друг участник в движението, е моментът, в който стадо биволи тръгва да пресича шосето.Пастирът спокойно ги прекарва през пътя, шофьорът спокойно ги изчаква, не се чува нито една майна. Чудна работа.

Изминаваме 300-те км от Мадурай до Коллам за 8 ч. Преминаваме през равнинните части на щата Тамил Наду и преваляме планината, която ни посреща в Керала. Гледката през прозореца не успява да ни омръзне дори за такова дълго пътуване.

Пристигаме в Коллам по тъмно. Докато чакаме представител на групада да открие хотел, пред нас спират трима младежи със слон. Започваме да се смеем, че момчетата са облечени в светлоотразителни жилетки, а на слона – поради липса на жилетка със съответните размери – е вързан светлооражател на опашката. Докато се смеем, слонът в знак на тържествено изпразва пикочния си мехур (ако слонската анатомия принципно съответства на човешката) и сервира 6 слонски кюфтета. Смехът ни избухва с нова сила, но все пак се спускаме да преместим раниците си по-далеч, че знае ли се...

20.01.2011 - Мадурай

От Тиручирапалли до Мадурай се пътува през истинска тропическа гора. Иска ми се да напиша, че сме си пробивали път през лианите с мачете и сме се борили с тигри и кобри, но истината е, че пътуваме по новопостроена магистрала и стигаме за около 3 часа. По-голямо приключение се оказва стигането до центъра – точно до полицейския участък на автогарата откриваме огромна карта на града, нарисувана на стената и се опитваме да се ориентираме по нея. Любезният полицейски служител тутакси се притичва на помощ и след въпроса ни къде се намираме в момента започва внимателно да изучава въпросната карта. След около 10-минутен размисъл ни посочва мястото на автогаратал На въпроса ни за автобус за центъра махва неопределено с ръка в някаква посока. Решаваме да следваме стриктно указанията му и се оказва, че е прав – наистина хващаме автобус до центъра. Това пътуване се оказва забележително с още един феномен – за пръв път виждам млад мъж да отстъпи място на жена с малко дете на ръце.

Мадурай е най-живописният от южноиндийските градове, които сме посетили до този момент, но и най-комерсиализираният – за пръв път тук ни преследват настойчиви просяци, а уличните продавачи са особено настъпателни. Виждаме и няколко осакатени просяци – случва ни се за пръв път, откакто сме в Индия. Не може да се каже, че сме много притискани от вниманието на препитаващите се на улицата, но все пак ни прави впечатление, тъй като до този момент сме се чувствали твърде свободни от натрапници. Тук за пръв път се сблъскваме и с нежелание на някои хора да бъдат снимани – макар че повечето все така се радват на вниманието, а някои дори застават изпънати в стойка „мирно“ специално за снимката. Един живописен възрастен мъж посяга да си бръкне в носа точно в момента, в който вдегам апарат да го снимам – и замира в тази поза, докато сваля апарата – да не развали кадъра.Най-остро реагират продавачките на коси, което все повече ни навежда на мисълта, че това, което правят, не е съвсем редно.

В Мадурай се намира най-величественият от хрламовите градове – Минакши. Строежът му е започнал още в началото на първото хилядолетие от новата ера, а днешният си вид е добил през 16-17 в. За него се говори, че е най-прекрасното съоръжение на средновековната индийска архитектура. Заема площ от около 58 декара, но не е впечатляващ толкова с размерите си, колкото с величието на гопурамите – само една от тях има над 1500 фигури, реставрирани в отличен вид и заслепяващи с пищността и многоцветието си. Казват, че върхът на една от гопурите е обкован със злато, но можем да видим това само от покрива на намиращ се наблизо магазин за традиционно индийско изкуство, защото се оказва, че точно в деня, в който сме пристигнали, край града се провежда фестивал на свиренето на флейта и храмовият комплекс е затворен заради ангажираността на служителите му с фестивала. Задоволяваме се само с обикаляне около външната стена на комплекса и снимки на неописуемо ярките в лъчите на следобедното слънце гопури.

За сметка на това ни остава много време да кръстосваме по живописните улички около храма – магазините по тях са подредени тематично: има улица само с магазини за електроника, други наколко – само за дрехи, впечатлени сме от дължината на улицата на бижутерите... Забавляваме се да мерим индийски тоалети, но някакси не успяваме да докараме изяществото и грациозността, с които ги носят младите тамилки. Успокояваме се, че причината е в необичайността на тоалетите, а не в годините и килограмите.В един от големите магазини грижата за мен поема млада грациозна служителка в сари, която ме развежда из щандовете, показва ми какво ли не, избира подходящите за мен цветове и размери, води ме в пробната, съблича ме, облича ме, дава ми съвети – направо ме притеснява с вниманието си, все пак нямам навиците на махарани. Но няма да отрека, че беше интересено изживяване.

19.01.2011 - Тиручирапалли

Придвижването до Тиручирапалли или Тричи, както го наричат местните, се оказва по-трудно от очакваното, защото съвпада с отиването на училище на учениците. Автобусите са претъпкани, гроздове хора висят от вратите, всеки гледа да постави поне един крак в автобуса, с което си гарантира превозването – в или отстрани на возилото. Качването и слизането също се оказват проблем – в борбата за места никой не изчаква слизащите да освободят автобуса и всеки се опитва да се натика вътре през всички останали. В резултат на вратата се образува тапа, която дори вездесъщият кондуктор не е в състояние да оправи. Отново ни прави впечатление, че при цялата тази суматоха никой не нервничи и не се кара, единствено указанията на кондуктора се дават по-категорично и на по-висок глас. Устремените към науката млади хора владеят града в сутрешните часове – вървят на тълпи по улиците, придвижват се с колела, по-малките се возят в рикши. Всички са с униформи, като явно различни за всяко училище, разнообразието от цветове е неизброимо, но далеч от ежедневната пъстрота на улицата – обикновено са подбрани два по-пастелни цвята, момичетата са облеечени в рокля и панталон (чарудар), момчетата – с паталон и риза. Някои деца са боси, но с униформа. Обясняват ни, че в Индия образованието е безплатно и само най-бедните родители не пращат децата си на училище. Училищата не блестят на фона на останалите сгради – голяма част от тях са едноетажни, отдавна неизмазвани, но с големи веранди пред класните стаи и огромни дворове. Виждаме преди началото на занятията доста деца да седят направо на пода на верандата или на земята, но как са подредени класните стаи засега не знаем.

Тиручирапалли живее почти изцяло под знака та Кришна. Символът му може да се види навсякъде, много от наименованията на заведения и магазини съдържат името му. И не е странно да е така – в града се намира най-голямата култова постройка в Индия, храмовият комплекс „Шрирангам“, посветен на Кришна. Въздействието на огромната, украсена с яркооцветени фигури 77-метрова гопурама на входа на комплекса донякъде е приглушено от струпаните на улицата пред нея дюкянчета и работилнички, но от друга страна й придава автентичност и живот. Нашествието на градския живот в комплекса продължава зад още 3 от 7-те му стени – дори събуването на обувките става едва на 4-тата стена. Ежедневният живот и култовите дейности са се омешали здраво – по претъпканите улици деловито преминават служители на храма с изрисуван знак на Кришна на челото и носа, чейнчаджии те преследват да ти предлагат изгоден курс, просяци клечат в прахоляка, по едно време се разнасят удари на барабан – и какво да видим – задава се процесия, център на която е слон, изрисуван отново с кришнарски символи и язден от двама души: първият очевидно е „the big boss“, който гледа отвисоко на земната суета, а вторият, седнал плътно зад него, му вее с две китки перушина. Изглеждат толкова нереални, че за момент ги помисляме за атракция за туристите, но не – почитта, която получават от околните ни показва, че наистина сме се срещнали с важна фигура.

Контролът при входа във вътрешността на комплекса е по-строг, отколкото където и да било досега – дори проверяват багажа за внасяне на обувки и фотоапарати, впрочем, светостта на мястото може да бъде нарушена от фотографиране срещу 50 рупи. Не ни се иска да оставяме нещата си на мърлявия гардероб пред входа и затова се разделяме на две – групата влиза, а ние с Батката оставаме с багажа отвън да чакаме да ни сменят. Докато обикаляме стената, която ни разделя от сърцевината на комплекса, попадаме на изящна бяла гопура с широко зейнала порта без никаква охрана, така че преспокойно се оказваме в „забранения град“. Вътре обаче ни чака разочарование – повечето от храмовете ни посрещат с надпис „only hindus are allowed“ и наистина контролът да не влизат не-хиндуисти и много строг. Все пак успяваме да мернемпищната украса в повечето храмове и живота, който кипи вътре – разбира се, за непосветеното око всичките тези ритуали изглеждат просто част от спектакъл. На повечето места хората се редят на опашки, за да стигнат до „утробата“, олтара, и да получат благословия, от един от малките храмове се разнася дует от редуващи се мъжки и женски хор - мъжете и жените седят на пода в две отделни групи една срещу друга и водат диалог с припявания. Изненадващо, не изглеждат много отдадени на процеса – въртят глави ту към тавана, ту към входа, през който надничат туристите, веят си с ветрила... Как протичат ритуалите в централния храм, от който се носи монотонно пеене на мъжки глас, не ни става ясно, защото там не ни пускат дори до входа. За сметка на това в един от тъмните коридори ни стряска бавно зловещо биене на барабан, което се приближава, първо се появява кльощав възрастен свещенослужител, който бие барабана, а след него покрай нас преминава процесия, понесла висяща носилка, с пищно украсена с цветя кукла. Всички са толкова вглъбени във важността на това, което правят, че за момент в тъмния коридор под бавните кънтящи удари на барабана се възцарява атмосферата от Храма на обречените на Индиана Джоунс. Но процесията отминава и магията се разнася.

След „Шрирангам“ решаваме да посетим друг храм, постоен на висока скала, издигаща се над центъра на града. За щастие вече е мръкнало и преодоляваме 344-те стъпала, издълбани в скалата, без да страдаме от обедната жега. Все пак си е доста задушно, защото стълбата почти изцяло се развива в покрит коридор. Гледката отгоре е прекрасна – оживената централна улица се извива като светеща змия, проблясват водите на река Кавери, а в далечината сияе централната гопурама на „Шрирангам“. Служителите в малкия храм на върха са дружелюбни – дори ни питат откъде сме и ни слагат бялата черта за благословия на челото.

През нощта на няколко пъти в хотелската ни стая се разнася пронизителен звук като от непозната птица. На сутринта откриваме, че с нас си е говорило малко гущерче, приютило се над стенната лампа, почти до тавана. Явно сме му навлезли в територията.

18.01.2011 - Танджавур

Отново използваме сутрешната прохлада за пътуване. Не ни се рискува със смяна на автобуса в следобедните часове, защото не се знае колко ще се наложи да висим в жегата. Самото пътуване не е проблем – прозорците са отворени и става такова течение, че се налага да извадим дори пуловерите, които имахме намерение да изхвърлим веднага след пристигането си в Индия. Добре че не го направихме.

Автобусът се пълни с всяка следваща спирка, правостоящите стават все повече, но кондукторът продължава ловко да се промъква през блъсканицата и да продава билети на новите пътници. Спирането и тръгването от спирките също става по подаден от него сигнал със съответния брой изсвирвания. Много е любезен, макар и да има затруднения с английския – при въпрос за слизане за тоалетна отговаря, че няма да има проблем, ще спрем „tomorrow“ и прави жест с ръка, който ни подсказва, че има предвид следващата автогара. Остава ни надеждата, че сме го разбрали правилно.

Темата с тоалетните в Южна Индия заслужава особено внимание. Проблемът на мъжете е решен радикално – на местата с голямо струпване на хора има заградени от три страни кабинки с височина около метър, просто заставаш с гръб към публиката и готово. На някои автогари има още по-просто решение – вада покрай стената, която всеки уцелва според способностите си. На места вонята е толкова плътна и остра, че ти се насълзяват очите. За жените въпросът е по-комплициран, така че за тях си има платени тоалетни, които са с различна степен на чистота – от съвсем прилични, до такива, които са окичени с използвана тоалетна хартия като с празнични флагчета. Тоалетните в хотелите също варират – има и с тоалетни чинии, но не е рядкост стаята да е оборудвана с тоалетна с клекало, като цялото съоръжение е издигнато на специален пиедестал, понякога толкова висок, че съжаляваш, че не си носиш подвижна стълбичка. Измиването може да става с казанче, но може и да имаш на разположение само чешма и кофа. Въобще, забавлението около тази важна функция е пълно.

Пътуването ни от Чидамбарам до Танджавур минава през райни, известни като житницата на Южна Индия. По наши наблюдения би трябвало да ги наричат по-скоро „оризницата“ на страната. Край пътя се рядят оризови полета, на които работят омотани от глава до пети жени и мъже, увили само по една кърпа около кръста си. На едно място дори мерваме един напълно гол катраненочерен възрастен мъж, облечен само с тъничко парче бял плат, минаващо между краката. Странно е как издържат под лъчите на палещото, та чак плашещо слънце.

Танджавур е бивша столица на едно от дравидските царства – на династията Чола. От това време се е запазил хилядагодишен храмов комплекс, действащ и в наши дни. Комплексът не е толкова подтискащ с размерите си, както огромното съоръжение в Чидамбарам, но излъчва удивителна хармония и спокойствие. За разлика от гопурамите на Чидамбарам, които са иззидани от тухли, измазани с мазилка и оцветени по най-впечатляващ начин, Танджавур е строен от гранит и фигурите на гопурамите са от камък – изцяло в стилно червеникаво, без никакви допълнителни оцветявания. Просторните вътрешни дворове напомнят за Версай и Тюйлери, но извисяващата се на 68 м гопурама веднага ни връща в Индия. Съвсем индийска си е и втората по големина в света фигура на бика Нанди – 6 м дълга и 3 м висока, излята от бронз. Уникалната местна атмосфера се подхранва и от посрещането още на първата врата – щом прекрачиш прага на комплекса и виждаш истински слон – и така е от 1000 години. Гледачите на слона панически го бранят от фотографиране, но изкушението е твърде голямо и на практика никой не си тръгва от там без снимка на животното. Добичето е дресирано да получава от ръката на богомолците храна, закупена направо на място от гледачите и да докосва с хобот главата на този, който му подава храната. Опитваме се и ние да участваме в ритуала, но ни отказват – явно не сме убедителни в опита си да се представим за вярващи поклонници на Шива Натарадж - Танцуващия Шива. Вътре в комплекса обаче режимът е доста по-либерален, отколкото в Чидамбарам – допускат ни до всички места, където влизат и останалите посетители, дори когато стигаме до най-вътрешните части, ни дават даршан – цветното мазило, с което да сложим по една черта на челата си в знак на получена благословия. Единственото условие, за което стриктно се следи, е да не се влиза в комплекса с обувки. Ние се присъединяваме към тълпите поклонници с боси крака, но забелязваме група немски туристи, които се разхождат по чорапи – стерилната немска душа не може да понесе мисълта за досег с местната (микро)флора и фауна и са взели превантивни мерки. Ние разчитаме на измиване със сапун, когато се приберем в хотела. На една от бавноточещите се опашки за вътрешността на храма се озовавам точно зад двама израелски туристи, които надлежно са си събули обувките, но вместо да ги оставят пред вратата или да ги приберат в багажа си, са ги закачили отстрани на раницата. Това предизвиква голям смут сред околните богомолци – те отначало оживено обсъждат случката, после започват да побутват туристите, да ги подръпват все по-настойчиво ту за раницата, ту за обувките и да говорят оживено на тамилски. Туристите явно не включват за какво иде реч и едва когато им обясняваме каква е драмата, прибират обувките в раницата. Настъпва успокоение, но явно недобрите чувства към двамата не са напълно преодоляни, защото стават обект на по-често избутване и изпреварване, отколкото останалите чужденци.

16.01.2011 - Чидамбарам

За Чидамбарам тръгваме около 8 сутринта. Опитваме се да използваме сутрешните часове за пътуване, тъй като по обед става непоносимо горещо. В автобуса все пак се търпи – всички прозорци са отворени (пътниците са защитени от изпадане с решетки, което придава зловещ вид на автобусите, но това е само привидност) и вятърът от движението на моменти дори те кара да наметнеш поне шал.

Пред очите ни се разкрива една различна Индия – на малки градчета и селца, разположени след китки кокосови палми. Край пътя се нижат клише след клише на тема тропици: сгушени в сянката на палмите колиби и бараки със стени от рогозки и покриви от палмови листа, полуголи черни деца, легнали крави с оцветени в яркочервено и тюркоазеносиньо рога, жени в ярки дрехи, мъже, излъчващи безметежност и вечност... Не успявам да направя снимки, защото шофьорът кара, като че ли в края на пътя го очаква най-малкото световна титла и ние се подмятаме на задната седалка като в шейкър.

Чидамбарам е едно от свещените места на хиндуизма, запазило в голяма степен облика си от времето на великия строител цар Раджараджа, съвременник на нашия цар Самуил. Храмовият комплекс, заемащ около 22 хектара, е връстник на готическите катедрали в Шартр, Амиен, Париж... Странно е как по едно и също време в различни краища на Земята изведнъж разцъфтява строителството – подобно на бума на философските учения в различни отдалечени райони на планетата през 6 в. пр.н.е.... Храмовете в комплекса са впечатляващи с пищната си украса, която в своето разточителство за европейския вкус на моменти изглежда дори панаирджийска. Въпреки това и най-критичният поглед не може да не признае внушителността на четирите гопурами и забележителното майсторство на строителите, издигнали съоръжения, достойни да се мерят с пирамидите в Египет. При цялата си импозантност и древност комплексът продължава да бъде действащ и е претъпкан с поклонници, които обикалят, седят, хранят се, играят на „Пускам, пускам кърпа“ (или както се казва тамилският аналог на играта), молят се, извършват ритуали, получават прасад, галят разхождащите се крави, зяпат храмовите маймуни и въобще живеят активен поклоннически живот. Сред тях като представители на друга цивилизация преминават храмовите служители – юноши, млади напети мъже, грохнали старци – част от които излачват толкова деловитост и надменност, че не можеш да не ги оприличиш на нашенски чиновници. За някои от тези служители се говори, че не били напускали храма от самото си раждане, но дори и да е истина, очевидно не се отнася за всички - виждаме немалко от тях из града, при това заети със съвсем земни дела – например, да си пазаруват храна от павилионите, което някакси разрушава мистичния ореол. Но вътре в храмовия комплекс се отнасят към задълженията си с пълна отговорност – някои извършват ритуали, други разнасят разни необходими за свещенодействията предмети – предимно кандила с благовония, маслени лампи, плодове и зеленчуци, трети следят за реда – всеки да е бос, мъжете да влизат в най-вътрешния храм голи до кръста, да не се правят снимки, да се обикалят храмовете по часовниковата стрелка... Разказват, че по време на Празника на храмовата колесница служителите въобще не допускат не-хиндуисти до ритуалите. Тогава огромните тежки колесници, които виждаме пред храмовия комплекс, се вързват с дебелите въжета, лежащи вътре в храма, стотици поклонници се хващат за въжетата и теглят колесниците, дори имало и такива, които се хвърляли да загинат под гигантските им колела като израз на най-висша преданост към Бога. По време на нашето посещение обаче всичко протича мирно и кротко – хората са спокойни, усмихнати и ведри, някои от тях са съсредоточени в ритуалите, но повечето изглеждат така, сякаш са на пикник и искрено се забавляват. По време на посещението си в храмовия комплекс откриваме и отговора на една от загадките, които ни мъчат още с пристигането – защо някои жени са с отрязани почти до кожа коси, а има и такива с бръснати глави. Оказва се, че това също е вид жертвоприношение – когато искат от боговете нещо голямо, жените даряват косите си на храма като знак на своята преданост към божеството. Впрочем, видяхме пред храмовия комплекс да седи жена, която очевидно продаваше цяла торба с катраненочерни плитки. И не, не беше изкуствена коса. Явно истината не се разказва изцяло.

Като цяло хората в Южна Индия ни правят впечатление с изключителната си откритост и готовност да влязат в контакт. На улицата непрекъснато ни спират с усмивка да ни питат как сме или просто да се здрависат с нас. Децата са особено активни в това отношение – час по час протягат изписани с къна длани да се ръкуват с нас и с най-тържествен вид ни питат на английски за имената ни и ни казват своите. При това очакват да повториш името правилно, ако сгрешиш, те поправят. Дори тези, които не знаят английски, тичат към теб с викове „My name, my name“, като те сочат, очевидно имайки предвид да им кажеш своето име. Нерядко се случва възрастен човек с дете на ръце да те спре, за да се здрависаш с детето – дядото или бабата побутват ръчичката му и очевидно го поощряват на тамилски: “Хайде, баби, кажи здрасти на леличката, хайде, дядовото, дай здрасти на чичкото“. Ако пък носиш фотоапарат, си обект на още по-голямо внимание – непрекъснато се натъкваш на подканящи за снимки усмивки, а често и направо те молят да снимаш цялото семейство или групичка, при това обикновено после искат да се видят на снимката, така че не можеш минеш само с маркиране. Разбира се, никой не те кара да отговаряш на всичкото това внимание, но радостта и удоволствието, които можеш да доставиш с малко любезност, са толкова големи, че сърце не ти дава да разочароваш някого. Изобщо, всяка бяла жена в тези ширини (а тук дори аз минавам за мно-о-ого бяла жена) се чувства като Лейди Даяна – всеки се опитва да улови погледа ти, да те докосне (но само с твое разрешение), сякаш да получи някаква благословия. Желанието на местните е не толкова да си разменят някаква информация с теб, колкото просто да си окажете взаимно внимание. Понякога се случва от профучаващ край тебе мотор да ти подвикнат: „How are you“, което не е сексуална закачка, защото може да се отнася за двойка или цяла група чужденци. Дори когато избухват в смях при вида ти, това е израз по-скоро на непосредственост или смущение, отколкото на подигравка. Сигурно има за какво да се смеят – аз се възползвам с пълна сила от свободата да съм далеч от условностите на ежедневието си и се обличам в съответствие с местната мода, както я разбирам. Допускам обаче, че е възможно да съм се оказала в ситуацията на туземец, докопал купчина европейски дрехи, и навлякъл потник върху ризата или напъхал панталони в чорапите. Така че нищо чудно при всичките ми старания и аз да се разхождам с местния еквивалент на гащи на главата, но това е последното, което ме притеснява. Местните хора ми носят толкова добро настроение, че нямам нищо против да се повеселят за моя сметка.

15.01.2011 - Мамалапурам

За да се придвижим от Ченнай до Мамалапурам, трябва да стигнем до автогарата – както се оказа, най-голямата в Азия. За целта наемаме малко бусче, в което се натикваме 9 човека, но това не прави впечатление на никого – все пак, да се пътува по 4-ма на мотор тук се смята за нормално, а броят на пътниците в автобусите се определя на принципа „колкото поеме“. Пред очите ни от една рикша, предвидена за двама до трима пътници, слизат 11 души – вярно, че част от тях са деца, но все пак тълпата е внушителна. На автогарата бързо откриваме нашия автобус и се качваме първи, което е голям плюс, имайки предвид, че тук не страдат от такива предразсъдъци като „запазено място“ или „допустим брой пътници“. Минусът на бързото заемане на местата е в неизвестността - никога не се знае кога точно ще тръгне автобусът, явно това е оставено на фантазията и вдъхновението на шофьора. За сметка на това и пътниците се отнасят твърде фриволно към ангажиментите си към пътуването – качват се, слизат, местят се от седалка на седалка и от автобус на автобус, включително и в движение. Обичайна гледка е да видиш тръгващ автобус, към който изведнъж се юрват тълпи, които до този момент кротко са го наблюдавали отстрани, а отвътре да си пробиват път навън пътници, които досега мирно са гледали през прозореца на спрелия автобус. Никой обаче не се впечатлява от блъсканицата по вратите – най-малко пък шофьорът се трогва: продължава си движението, все едно нищо не се случва. При все това никой не пострадва, в края на краищата всички се оказват там, където искат да са – в или извън автобуса, според както ги е осенила музата (или който там отговаря за спонтанните решения в 300-милионния индийски пантеон). Общо взето, за страничния наблюдател в придвижването на индийците с автобус няма видима логика, но очевидно за тях е напълно удовлетворително. Страстта им към придвижване в пространството се подхранва и от цените на билетите – те се дотират от държавата и 100 км излизат приблизително 40 рупи или около лев и двадесет. Самите билети се продават от кондуктор вътре в автобуса, така че имаш свободата да промениш намерението си във всеки момент. Кондукторът е изключително важна фигура, която очевидно осъзнава и демонстрира висотата на своето положение – освен продавач на билети и регулировчик на придвижванията вътре в автобуса, той е и помощник-шофьор – няма начин шофьорът да паркира в цялата лудница, ако не е кондукторът, който наблюдава отстрани и подава звукови сигнали с очукана пластмасова съдийска свирка: два пъти - „давай“, веднъж -„стоп“, продължително сърцераздирателно изсвирване - „слез да видиш какво направи“. Шофьорът също управлява автобуса не само с волан и педали, но и с клаксон – приблизително през 30 секунди се разнася гръмогласен рев, от който несвикнал човек започва да си плюе в пазвата. Това обаче е единствената призната форма на комуникация с околните превозни средства – често пъти мигачи и фарове липсват, а правото е на по-големия и по-нахалния. Нашият шофьор откровено страда от тежък далтонизъм – не спира на нито един червен светофар, но затова пък кара по средата на шосето и разгонва всякакво насрещно движение с авторитетния рев на клаксона. При целия откровен произвол по пътищата инциденти се виждат изключително рядко – явно правила има, но за европейското око са трудно разпознаваеми.

Първата среща с индийската кухня за мен се случва в Ченнай – отмаляла от жегата и ходенето изпивам чашка чай с мляко и откривам, че страстта ми към кафето си е отишла още с първата глътка. Вкус на мляко с какао, аромат на силен индийски чай, топлина и сладост на чаша топло мляко с мед преди лягане – всичко това в няколко глътки вряла течност, забъркана от мустакат чичо на улицата. Напълно съм очарована. С храната обаче подхождам по-предпазливо. Сервитьорът – а поне в Южна Индия това са само мъже - постила пред мен палмово листо, донася чаша вода, лисва я върху листото и я размазва с ръка: готово, чисто е. Това не ме окуражава кой знае колко и започвам с порция варен ориз без задължителните сосове за овкусяване, с което хвърлям в дълбок смут домакините на ресторантчето, където се осъществява ритуалът по моето захранване. Хората се спускат да ми носят едно през друго, само и само да угодят на странните ми прищевки. Техният английски се разминава с нашия без допирни точки, та прибягваме до жестомимичен превод в ефир, за да си обясним, че проблемът не е в неодобрението ми към техните манджи, а в несвикналия ми стомах. Те кимат енергично, гледат ме със съжаление как плахо опитвам първата лъжичка ориз и накрая един от тях не издържа, донася голям буркан със сол и щедро сипва една щипка на палмовото листо, върху което е сервирана чинията ми. Наистина съм му благодарна, оризът става по-ядлив. След още малко чудене сервитьорът ми носи и метална купичка с размер на два напръстника с кисело мляко и много настоятелно ме съветва да го добавя към ориза. Решавам да проявя смелост – и наистина с млякото нещата стават доста приемливи. Напомня ми за вкуса на онова мляко, което се квасеше преди десетилетия по нашите земи, вкуса на млякото от нашето детство – леко резлив, с дъх на крава – мляко, което децата ми сега не искат да близнат, защото е по-различно от пластмасовия вкус на млякото от тяхното детство. Експериментът със захранването минава без последствия, така че на другия ден в Мамалапурам напервам гребена и се преборвам с една пържена риба направо в стопанисвана от двама съпрузи барака на плажа. Мъжът пържи рибата в дълбок тиган с много мазнина, а жената изискано ни я подава върху палмово листо, сложено върху парче вестник - мухите са неизброими пълчища, но рибата е току-що свалена от огъня, люта и много вкусна. Изглежда, че започваме да се сприятеляваме с индийската кухня.

Покрай транспортните неволи откриваме още една особеност на индийците – колкото са любезни и усмихнати, толкова и обичат да се бутат и предреждат. С искрено забавление наблюдаваме как ловко се промушват един пред друг, за да заемат място в автобуса, с какви тържествуващи физиономии шофьорите на по-малките автомобили отнемат предимство на по-големите, как бързо се шмугват във всяка отворила се пролука – очевидно конкуренцията за разпределение на ограничените ресурси от всякакъв вид е толкова голяма, че не позволява никакво колебание. Обичайна гледка в автобуса е да видиш млада жена със спящо дете на ръце да стои права и едва да успява да запази равновесие на завоите, докато млади здрави-прави мъже си седят по седалките наоколо и окото им не трепва. При цялата добронамерност на индийците идеята за солидарност и социална отговорност има още накъде да се развива. Все пак в личната ми класацияпървенството спечели един млад мъж, който успява да спретне блъсканица пред сергия за банани, на която клиенти сме само аз и той. А аз в блъсканици не участвам по принципни съображения.

В Мамалапурам се озоваваме навръх Понгам – тамилската Нова година. През целия път от Ченнай дотук наблюдаваме нарисуваните по асфалта или в прахоляка пред къщите мандали – те се правят с оризово брашно и се подновяват при нужда. Обясняват ни, че първият ден от Новата година е посветен на боговете на плодородието при растенията, а на следващия ден се почитат покровителите на говедата, затова кравите ще бъдат богато декорирани, а в Мадурай ще има боеве с бикове. Мадурай ни е далече засега, затова се задоволяваме с фестивала на фолклорния танц, който се провежда на сцена, издигната на фона на гигантския барелеф „Ганга слиза на земята“ най-големият барелеф в света, издълбан върху монолитна скала. Билети за спектакъла се продават и на място, но отстрани на седящите места е оставен широк коридор за преминаване и гледане, ако случайно нямаш възможност или желание за плащане. Индийците се отнасят изключително сериозно към танца, за тях той е ритуал, който крепи световната хармония и същевременно е и преразказ на истории от хиндуисткия епос.Самият спектакъл е интересна панорама на индийския танц, но за незапознатото око и ухо скоро започва да изглежда като безкрайни вариации на една и съща тема. Въпреки това е приятно да се види и чуе дори от лаици. На втората вечер гледаме част от спектакъла, разположени в „ложата“ - на скалите над барелефа. За известно време сме очаровани от екзотиката на танца, дори пробваме някои стъпки, още повече че единствен свидетел на непохватността ни е луната над нас – но скоро загубваме интерес. Липсата на грамотност ни прави лоши читатели на посланията на танца.

Не толкова липсата на грамотност, колкото отчуждеността ни от знанията за индийската история и култура ни прави и просто наблюдатели при обиколката на храмовия комплекс над барелефа. Част от храмовете са издълбани направо в камъка, други са построени върху скалите още през 7-8 век и са интресни като свидетелства за отминалото величие на това място. Любопитството ни към тях обаче е по-скоро познавателно, отколкото „разпознавателно“. Съвсем по друг начин гледаме на паметниците по нашите земи (от това разстояние в „нашите земи“ включвам и Европа) – колко вълнуващо е да видиш Балдуиновата кула, Лувъра, Шеруудската гора... нали от ранно детство си попивал историите за Калоян, тримата мускетари или Робин Худ. Така че в момента, в който попаднеш в Парижката Света Богородица, започваш да се оглеждаш за призраците на Есмералда и Квазимодо, а когато разглеждаш храма на Шива в Мамалапурам, си казваш: „Аха, храм на Шива, 7-ми век, да, браво, много хубаво“. Липсва митологизирането на местата. В тази ситуация по-скоро гледаш на себе си като на герой от приключенски роман и в теб напира малко откривателска гордост, сякаш заслугата за съществуването на комплекса е донякъде и твоя – със самото си присъствие ти му даваш значимост. Поне в собствените си очи. А храмовете са интересни и без теб, но ти трябва време да ги превърнеш в част от вътрешния си свят.

Точно под храмовия комплекс се намират работилниците на майсторите на каменни фигури на божества от всякакъв калибър. Отначало се чудим откъде вземат камък за ц;ялото това изобилие от фигури, но постепенно откриваме, че става дума за отливане от черна мозайка на грубите форми и ръчно дообработване на детайлите. Можеш да си изгубиш ума, ако се опиташ да запомниш и разбереш всички божества, поставени, натъркаляни, натрупани и нахвърляни пред работилниците. У самите майстори също не се наблюдава особен пиетет към боговете, които изобразяват – прескачат ги, стъпват по тях, мъкнат ги насам-натам... Едва когато фигурата застане на полагащото й се място в съответното светилище, получава божествен статут и се превръща в обект на поклонение.

За индийците храмовете в Мамалапурам са от най-голямо значение – особено крайбрежният храм, един от най-древните от този вид в Индия. Потокът от поклонници не спира от ранни зори до късна вечер. По една случайност пътят им минава точно под прозореца на хотелската ни стая, така че може да се каже, че ги преброяваме един по един. Което си е постижение, като се има предвид, че по улиците си принуден да си пробиваш път ребром, за да се промъкнеш през тълпата, понесла се към храма и морския бряг.