За Чидамбарам тръгваме около 8 сутринта. Опитваме се да използваме сутрешните часове за пътуване, тъй като по обед става непоносимо горещо. В автобуса все пак се търпи – всички прозорци са отворени (пътниците са защитени от изпадане с решетки, което придава зловещ вид на автобусите, но това е само привидност) и вятърът от движението на моменти дори те кара да наметнеш поне шал.
Пред очите ни се разкрива една различна Индия – на малки градчета и селца, разположени след китки кокосови палми. Край пътя се нижат клише след клише на тема тропици: сгушени в сянката на палмите колиби и бараки със стени от рогозки и покриви от палмови листа, полуголи черни деца, легнали крави с оцветени в яркочервено и тюркоазеносиньо рога, жени в ярки дрехи, мъже, излъчващи безметежност и вечност... Не успявам да направя снимки, защото шофьорът кара, като че ли в края на пътя го очаква най-малкото световна титла и ние се подмятаме на задната седалка като в шейкър.
Чидамбарам е едно от свещените места на хиндуизма, запазило в голяма степен облика си от времето на великия строител цар Раджараджа, съвременник на нашия цар Самуил. Храмовият комплекс, заемащ около 22 хектара, е връстник на готическите катедрали в Шартр, Амиен, Париж... Странно е как по едно и също време в различни краища на Земята изведнъж разцъфтява строителството – подобно на бума на философските учения в различни отдалечени райони на планетата през 6 в. пр.н.е.... Храмовете в комплекса са впечатляващи с пищната си украса, която в своето разточителство за европейския вкус на моменти изглежда дори панаирджийска. Въпреки това и най-критичният поглед не може да не признае внушителността на четирите гопурами и забележителното майсторство на строителите, издигнали съоръжения, достойни да се мерят с пирамидите в Египет. При цялата си импозантност и древност комплексът продължава да бъде действащ и е претъпкан с поклонници, които обикалят, седят, хранят се, играят на „Пускам, пускам кърпа“ (или както се казва тамилският аналог на играта), молят се, извършват ритуали, получават прасад, галят разхождащите се крави, зяпат храмовите маймуни и въобще живеят активен поклоннически живот. Сред тях като представители на друга цивилизация преминават храмовите служители – юноши, млади напети мъже, грохнали старци – част от които излачват толкова деловитост и надменност, че не можеш да не ги оприличиш на нашенски чиновници. За някои от тези служители се говори, че не били напускали храма от самото си раждане, но дори и да е истина, очевидно не се отнася за всички - виждаме немалко от тях из града, при това заети със съвсем земни дела – например, да си пазаруват храна от павилионите, което някакси разрушава мистичния ореол. Но вътре в храмовия комплекс се отнасят към задълженията си с пълна отговорност – някои извършват ритуали, други разнасят разни необходими за свещенодействията предмети – предимно кандила с благовония, маслени лампи, плодове и зеленчуци, трети следят за реда – всеки да е бос, мъжете да влизат в най-вътрешния храм голи до кръста, да не се правят снимки, да се обикалят храмовете по часовниковата стрелка... Разказват, че по време на Празника на храмовата колесница служителите въобще не допускат не-хиндуисти до ритуалите. Тогава огромните тежки колесници, които виждаме пред храмовия комплекс, се вързват с дебелите въжета, лежащи вътре в храма, стотици поклонници се хващат за въжетата и теглят колесниците, дори имало и такива, които се хвърляли да загинат под гигантските им колела като израз на най-висша преданост към Бога. По време на нашето посещение обаче всичко протича мирно и кротко – хората са спокойни, усмихнати и ведри, някои от тях са съсредоточени в ритуалите, но повечето изглеждат така, сякаш са на пикник и искрено се забавляват. По време на посещението си в храмовия комплекс откриваме и отговора на една от загадките, които ни мъчат още с пристигането – защо някои жени са с отрязани почти до кожа коси, а има и такива с бръснати глави. Оказва се, че това също е вид жертвоприношение – когато искат от боговете нещо голямо, жените даряват косите си на храма като знак на своята преданост към божеството. Впрочем, видяхме пред храмовия комплекс да седи жена, която очевидно продаваше цяла торба с катраненочерни плитки. И не, не беше изкуствена коса. Явно истината не се разказва изцяло.
Като цяло хората в Южна Индия ни правят впечатление с изключителната си откритост и готовност да влязат в контакт. На улицата непрекъснато ни спират с усмивка да ни питат как сме или просто да се здрависат с нас. Децата са особено активни в това отношение – час по час протягат изписани с къна длани да се ръкуват с нас и с най-тържествен вид ни питат на английски за имената ни и ни казват своите. При това очакват да повториш името правилно, ако сгрешиш, те поправят. Дори тези, които не знаят английски, тичат към теб с викове „My name, my name“, като те сочат, очевидно имайки предвид да им кажеш своето име. Нерядко се случва възрастен човек с дете на ръце да те спре, за да се здрависаш с детето – дядото или бабата побутват ръчичката му и очевидно го поощряват на тамилски: “Хайде, баби, кажи здрасти на леличката, хайде, дядовото, дай здрасти на чичкото“. Ако пък носиш фотоапарат, си обект на още по-голямо внимание – непрекъснато се натъкваш на подканящи за снимки усмивки, а често и направо те молят да снимаш цялото семейство или групичка, при това обикновено после искат да се видят на снимката, така че не можеш минеш само с маркиране. Разбира се, никой не те кара да отговаряш на всичкото това внимание, но радостта и удоволствието, които можеш да доставиш с малко любезност, са толкова големи, че сърце не ти дава да разочароваш някого. Изобщо, всяка бяла жена в тези ширини (а тук дори аз минавам за мно-о-ого бяла жена) се чувства като Лейди Даяна – всеки се опитва да улови погледа ти, да те докосне (но само с твое разрешение), сякаш да получи някаква благословия. Желанието на местните е не толкова да си разменят някаква информация с теб, колкото просто да си окажете взаимно внимание. Понякога се случва от профучаващ край тебе мотор да ти подвикнат: „How are you“, което не е сексуална закачка, защото може да се отнася за двойка или цяла група чужденци. Дори когато избухват в смях при вида ти, това е израз по-скоро на непосредственост или смущение, отколкото на подигравка. Сигурно има за какво да се смеят – аз се възползвам с пълна сила от свободата да съм далеч от условностите на ежедневието си и се обличам в съответствие с местната мода, както я разбирам. Допускам обаче, че е възможно да съм се оказала в ситуацията на туземец, докопал купчина европейски дрехи, и навлякъл потник върху ризата или напъхал панталони в чорапите. Така че нищо чудно при всичките ми старания и аз да се разхождам с местния еквивалент на гащи на главата, но това е последното, което ме притеснява. Местните хора ми носят толкова добро настроение, че нямам нищо против да се повеселят за моя сметка.
Няма коментари:
Публикуване на коментар