Отново използваме сутрешната прохлада за пътуване. Не ни се рискува със смяна на автобуса в следобедните часове, защото не се знае колко ще се наложи да висим в жегата. Самото пътуване не е проблем – прозорците са отворени и става такова течение, че се налага да извадим дори пуловерите, които имахме намерение да изхвърлим веднага след пристигането си в Индия. Добре че не го направихме.
Автобусът се пълни с всяка следваща спирка, правостоящите стават все повече, но кондукторът продължава ловко да се промъква през блъсканицата и да продава билети на новите пътници. Спирането и тръгването от спирките също става по подаден от него сигнал със съответния брой изсвирвания. Много е любезен, макар и да има затруднения с английския – при въпрос за слизане за тоалетна отговаря, че няма да има проблем, ще спрем „tomorrow“ и прави жест с ръка, който ни подсказва, че има предвид следващата автогара. Остава ни надеждата, че сме го разбрали правилно.
Темата с тоалетните в Южна Индия заслужава особено внимание. Проблемът на мъжете е решен радикално – на местата с голямо струпване на хора има заградени от три страни кабинки с височина около метър, просто заставаш с гръб към публиката и готово. На някои автогари има още по-просто решение – вада покрай стената, която всеки уцелва според способностите си. На места вонята е толкова плътна и остра, че ти се насълзяват очите. За жените въпросът е по-комплициран, така че за тях си има платени тоалетни, които са с различна степен на чистота – от съвсем прилични, до такива, които са окичени с използвана тоалетна хартия като с празнични флагчета. Тоалетните в хотелите също варират – има и с тоалетни чинии, но не е рядкост стаята да е оборудвана с тоалетна с клекало, като цялото съоръжение е издигнато на специален пиедестал, понякога толкова висок, че съжаляваш, че не си носиш подвижна стълбичка. Измиването може да става с казанче, но може и да имаш на разположение само чешма и кофа. Въобще, забавлението около тази важна функция е пълно.
Пътуването ни от Чидамбарам до Танджавур минава през райни, известни като житницата на Южна Индия. По наши наблюдения би трябвало да ги наричат по-скоро „оризницата“ на страната. Край пътя се рядят оризови полета, на които работят омотани от глава до пети жени и мъже, увили само по една кърпа около кръста си. На едно място дори мерваме един напълно гол катраненочерен възрастен мъж, облечен само с тъничко парче бял плат, минаващо между краката. Странно е как издържат под лъчите на палещото, та чак плашещо слънце.
Танджавур е бивша столица на едно от дравидските царства – на династията Чола. От това време се е запазил хилядагодишен храмов комплекс, действащ и в наши дни. Комплексът не е толкова подтискащ с размерите си, както огромното съоръжение в Чидамбарам, но излъчва удивителна хармония и спокойствие. За разлика от гопурамите на Чидамбарам, които са иззидани от тухли, измазани с мазилка и оцветени по най-впечатляващ начин, Танджавур е строен от гранит и фигурите на гопурамите са от камък – изцяло в стилно червеникаво, без никакви допълнителни оцветявания. Просторните вътрешни дворове напомнят за Версай и Тюйлери, но извисяващата се на 68 м гопурама веднага ни връща в Индия. Съвсем индийска си е и втората по големина в света фигура на бика Нанди – 6 м дълга и 3 м висока, излята от бронз. Уникалната местна атмосфера се подхранва и от посрещането още на първата врата – щом прекрачиш прага на комплекса и виждаш истински слон – и така е от 1000 години. Гледачите на слона панически го бранят от фотографиране, но изкушението е твърде голямо и на практика никой не си тръгва от там без снимка на животното. Добичето е дресирано да получава от ръката на богомолците храна, закупена направо на място от гледачите и да докосва с хобот главата на този, който му подава храната. Опитваме се и ние да участваме в ритуала, но ни отказват – явно не сме убедителни в опита си да се представим за вярващи поклонници на Шива Натарадж - Танцуващия Шива. Вътре в комплекса обаче режимът е доста по-либерален, отколкото в Чидамбарам – допускат ни до всички места, където влизат и останалите посетители, дори когато стигаме до най-вътрешните части, ни дават даршан – цветното мазило, с което да сложим по една черта на челата си в знак на получена благословия. Единственото условие, за което стриктно се следи, е да не се влиза в комплекса с обувки. Ние се присъединяваме към тълпите поклонници с боси крака, но забелязваме група немски туристи, които се разхождат по чорапи – стерилната немска душа не може да понесе мисълта за досег с местната (микро)флора и фауна и са взели превантивни мерки. Ние разчитаме на измиване със сапун, когато се приберем в хотела. На една от бавноточещите се опашки за вътрешността на храма се озовавам точно зад двама израелски туристи, които надлежно са си събули обувките, но вместо да ги оставят пред вратата или да ги приберат в багажа си, са ги закачили отстрани на раницата. Това предизвиква голям смут сред околните богомолци – те отначало оживено обсъждат случката, после започват да побутват туристите, да ги подръпват все по-настойчиво ту за раницата, ту за обувките и да говорят оживено на тамилски. Туристите явно не включват за какво иде реч и едва когато им обясняваме каква е драмата, прибират обувките в раницата. Настъпва успокоение, но явно недобрите чувства към двамата не са напълно преодоляни, защото стават обект на по-често избутване и изпреварване, отколкото останалите чужденци.
Няма коментари:
Публикуване на коментар