Придвижването до Тиручирапалли или Тричи, както го наричат местните, се оказва по-трудно от очакваното, защото съвпада с отиването на училище на учениците. Автобусите са претъпкани, гроздове хора висят от вратите, всеки гледа да постави поне един крак в автобуса, с което си гарантира превозването – в или отстрани на возилото. Качването и слизането също се оказват проблем – в борбата за места никой не изчаква слизащите да освободят автобуса и всеки се опитва да се натика вътре през всички останали. В резултат на вратата се образува тапа, която дори вездесъщият кондуктор не е в състояние да оправи. Отново ни прави впечатление, че при цялата тази суматоха никой не нервничи и не се кара, единствено указанията на кондуктора се дават по-категорично и на по-висок глас. Устремените към науката млади хора владеят града в сутрешните часове – вървят на тълпи по улиците, придвижват се с колела, по-малките се возят в рикши. Всички са с униформи, като явно различни за всяко училище, разнообразието от цветове е неизброимо, но далеч от ежедневната пъстрота на улицата – обикновено са подбрани два по-пастелни цвята, момичетата са облеечени в рокля и панталон (чарудар), момчетата – с паталон и риза. Някои деца са боси, но с униформа. Обясняват ни, че в Индия образованието е безплатно и само най-бедните родители не пращат децата си на училище. Училищата не блестят на фона на останалите сгради – голяма част от тях са едноетажни, отдавна неизмазвани, но с големи веранди пред класните стаи и огромни дворове. Виждаме преди началото на занятията доста деца да седят направо на пода на верандата или на земята, но как са подредени класните стаи засега не знаем.
Тиручирапалли живее почти изцяло под знака та Кришна. Символът му може да се види навсякъде, много от наименованията на заведения и магазини съдържат името му. И не е странно да е така – в града се намира най-голямата култова постройка в Индия, храмовият комплекс „Шрирангам“, посветен на Кришна. Въздействието на огромната, украсена с яркооцветени фигури 77-метрова гопурама на входа на комплекса донякъде е приглушено от струпаните на улицата пред нея дюкянчета и работилнички, но от друга страна й придава автентичност и живот. Нашествието на градския живот в комплекса продължава зад още 3 от 7-те му стени – дори събуването на обувките става едва на 4-тата стена. Ежедневният живот и култовите дейности са се омешали здраво – по претъпканите улици деловито преминават служители на храма с изрисуван знак на Кришна на челото и носа, чейнчаджии те преследват да ти предлагат изгоден курс, просяци клечат в прахоляка, по едно време се разнасят удари на барабан – и какво да видим – задава се процесия, център на която е слон, изрисуван отново с кришнарски символи и язден от двама души: първият очевидно е „the big boss“, който гледа отвисоко на земната суета, а вторият, седнал плътно зад него, му вее с две китки перушина. Изглеждат толкова нереални, че за момент ги помисляме за атракция за туристите, но не – почитта, която получават от околните ни показва, че наистина сме се срещнали с важна фигура.
Контролът при входа във вътрешността на комплекса е по-строг, отколкото където и да било досега – дори проверяват багажа за внасяне на обувки и фотоапарати, впрочем, светостта на мястото може да бъде нарушена от фотографиране срещу 50 рупи. Не ни се иска да оставяме нещата си на мърлявия гардероб пред входа и затова се разделяме на две – групата влиза, а ние с Батката оставаме с багажа отвън да чакаме да ни сменят. Докато обикаляме стената, която ни разделя от сърцевината на комплекса, попадаме на изящна бяла гопура с широко зейнала порта без никаква охрана, така че преспокойно се оказваме в „забранения град“. Вътре обаче ни чака разочарование – повечето от храмовете ни посрещат с надпис „only hindus are allowed“ и наистина контролът да не влизат не-хиндуисти и много строг. Все пак успяваме да мернемпищната украса в повечето храмове и живота, който кипи вътре – разбира се, за непосветеното око всичките тези ритуали изглеждат просто част от спектакъл. На повечето места хората се редят на опашки, за да стигнат до „утробата“, олтара, и да получат благословия, от един от малките храмове се разнася дует от редуващи се мъжки и женски хор - мъжете и жените седят на пода в две отделни групи една срещу друга и водат диалог с припявания. Изненадващо, не изглеждат много отдадени на процеса – въртят глави ту към тавана, ту към входа, през който надничат туристите, веят си с ветрила... Как протичат ритуалите в централния храм, от който се носи монотонно пеене на мъжки глас, не ни става ясно, защото там не ни пускат дори до входа. За сметка на това в един от тъмните коридори ни стряска бавно зловещо биене на барабан, което се приближава, първо се появява кльощав възрастен свещенослужител, който бие барабана, а след него покрай нас преминава процесия, понесла висяща носилка, с пищно украсена с цветя кукла. Всички са толкова вглъбени във важността на това, което правят, че за момент в тъмния коридор под бавните кънтящи удари на барабана се възцарява атмосферата от Храма на обречените на Индиана Джоунс. Но процесията отминава и магията се разнася.
След „Шрирангам“ решаваме да посетим друг храм, постоен на висока скала, издигаща се над центъра на града. За щастие вече е мръкнало и преодоляваме 344-те стъпала, издълбани в скалата, без да страдаме от обедната жега. Все пак си е доста задушно, защото стълбата почти изцяло се развива в покрит коридор. Гледката отгоре е прекрасна – оживената централна улица се извива като светеща змия, проблясват водите на река Кавери, а в далечината сияе централната гопурама на „Шрирангам“. Служителите в малкия храм на върха са дружелюбни – дори ни питат откъде сме и ни слагат бялата черта за благословия на челото.
През нощта на няколко пъти в хотелската ни стая се разнася пронизителен звук като от непозната птица. На сутринта откриваме, че с нас си е говорило малко гущерче, приютило се над стенната лампа, почти до тавана. Явно сме му навлезли в територията.
Няма коментари:
Публикуване на коментар