От Тиручирапалли до Мадурай се пътува през истинска тропическа гора. Иска ми се да напиша, че сме си пробивали път през лианите с мачете и сме се борили с тигри и кобри, но истината е, че пътуваме по новопостроена магистрала и стигаме за около 3 часа. По-голямо приключение се оказва стигането до центъра – точно до полицейския участък на автогарата откриваме огромна карта на града, нарисувана на стената и се опитваме да се ориентираме по нея. Любезният полицейски служител тутакси се притичва на помощ и след въпроса ни къде се намираме в момента започва внимателно да изучава въпросната карта. След около 10-минутен размисъл ни посочва мястото на автогаратал На въпроса ни за автобус за центъра махва неопределено с ръка в някаква посока. Решаваме да следваме стриктно указанията му и се оказва, че е прав – наистина хващаме автобус до центъра. Това пътуване се оказва забележително с още един феномен – за пръв път виждам млад мъж да отстъпи място на жена с малко дете на ръце.
Мадурай е най-живописният от южноиндийските градове, които сме посетили до този момент, но и най-комерсиализираният – за пръв път тук ни преследват настойчиви просяци, а уличните продавачи са особено настъпателни. Виждаме и няколко осакатени просяци – случва ни се за пръв път, откакто сме в Индия. Не може да се каже, че сме много притискани от вниманието на препитаващите се на улицата, но все пак ни прави впечатление, тъй като до този момент сме се чувствали твърде свободни от натрапници. Тук за пръв път се сблъскваме и с нежелание на някои хора да бъдат снимани – макар че повечето все така се радват на вниманието, а някои дори застават изпънати в стойка „мирно“ специално за снимката. Един живописен възрастен мъж посяга да си бръкне в носа точно в момента, в който вдегам апарат да го снимам – и замира в тази поза, докато сваля апарата – да не развали кадъра.Най-остро реагират продавачките на коси, което все повече ни навежда на мисълта, че това, което правят, не е съвсем редно.
В Мадурай се намира най-величественият от хрламовите градове – Минакши. Строежът му е започнал още в началото на първото хилядолетие от новата ера, а днешният си вид е добил през 16-17 в. За него се говори, че е най-прекрасното съоръжение на средновековната индийска архитектура. Заема площ от около 58 декара, но не е впечатляващ толкова с размерите си, колкото с величието на гопурамите – само една от тях има над 1500 фигури, реставрирани в отличен вид и заслепяващи с пищността и многоцветието си. Казват, че върхът на една от гопурите е обкован със злато, но можем да видим това само от покрива на намиращ се наблизо магазин за традиционно индийско изкуство, защото се оказва, че точно в деня, в който сме пристигнали, край града се провежда фестивал на свиренето на флейта и храмовият комплекс е затворен заради ангажираността на служителите му с фестивала. Задоволяваме се само с обикаляне около външната стена на комплекса и снимки на неописуемо ярките в лъчите на следобедното слънце гопури.
За сметка на това ни остава много време да кръстосваме по живописните улички около храма – магазините по тях са подредени тематично: има улица само с магазини за електроника, други наколко – само за дрехи, впечатлени сме от дължината на улицата на бижутерите... Забавляваме се да мерим индийски тоалети, но някакси не успяваме да докараме изяществото и грациозността, с които ги носят младите тамилки. Успокояваме се, че причината е в необичайността на тоалетите, а не в годините и килограмите.В един от големите магазини грижата за мен поема млада грациозна служителка в сари, която ме развежда из щандовете, показва ми какво ли не, избира подходящите за мен цветове и размери, води ме в пробната, съблича ме, облича ме, дава ми съвети – направо ме притеснява с вниманието си, все пак нямам навиците на махарани. Но няма да отрека, че беше интересено изживяване.
Няма коментари:
Публикуване на коментар