Информацията се оказва вярна – храмовият комплекс наистина отваря врати рано сутринта и ние бързаме да наваксаме пропуснатото от вчерашния ден. „Минакши“ наистина е перлата на индийското средновековно изкуство. Пищността и детайлната изработка на елементите, които се виждат отвън, се повтарят и при вътрешната украса. Не е случайно съвпадението, че храмовият комплекс носи името на принцеса, която се родила грозна, но станала изключително красива след срещата си със своя годеник, превъплътения Шива. Наистина темата за красотата е широко застъпена в този храм – дотолкова, че започваш да се питаш дали майсторите и художниците не са прекалили. Още повече, че всичко е прясно реставрирано и замайва главата с ярки цветове.
В „Минакши“ се случва и първата ми близка среща със слон – и тук служителите на храма са осигурили огромно животно, което да благославя богомолците – срещу заплащане, разбира се. Когато зърва 10-те рупи в ръката ми, служителят енергично избутва хилавия старец, подаващ своята стотинка, и ме издърпва отпред. Явно, че не вярата, а интересът е определящ. Така се оказвам под хобота на слона – побутва ме доста силно, макар и сдържано, а хоботът му се оказва покрит с бодлива рядка четина. Иначе и в този комплекс има места, достъпни само за хиндуисти, но ние вече не се впечатляваме чак толкова – добили сме някаква представа за пищните храмове на Южна Индия, а за да изучим всички подробности, няма зда ни стигне един живот.
Опитът ни да стигнем до мястото, откъдето тръгват автобусите за Коллам, се оказва почти саботиран от огромното желание на местните да ни съдействат – дори когато не знаят, те енергично се спускат да отговарят, включително и на незададени въпроси. В резултат на получени те напътствия на практика обикаляме целия едномилионен Мадурай – първо отиваме на едната автогара, която енергично са ни препоръчали, оттам също толкова категорично ни препращат на друга, в края на краищата се оказва, че автобусът тръгва от трета. След повече от час размотаване из града най-после се озоваваме на правилното място и започваме да чакаме появяването на обявения за 11.30 автобус. И така си чакаме... Чакаме... Чакаме... Към 12 автобусът пристига и предизвиква възхитенето ни ахване – като изваден от апокалиптичен филм за бъдещето е – почти на възрастта на Вселената, вместо стъкла има сгъваеми пластмассови щори, седалките са едно към едно със седалките, които си спомням от автобуса, който ни караше на училище (а това не беше съвсем скоро). Шофьорът и кондукторът обаче се чувстват толкова на мястото си, че ни предават своята увереност и ние се настаняваме по седалките, припявайки „Във конски вагон, почти като в салон...“ За наш късмет сме почти единствените пътници и се разполагамме нашироко. Възможността час по час да си сменяме местата ни позволява да наблюдаваме по-внимателно маниера на шофиране на водача. За наше изумление той се изживява като „Властелинът на бялата линия“ и кара почти през цялото време по средата на пътя, надкрачил осевата линия. Само по-голям от него камион в насрещното движение може да го накара да се прибере в платното си и разминаването става на по-малко от една боя разстояние. В Индия няма да видиш провесени през прозорците не автобусите ръце или надничащи глави – който си позволява такива експерименти, не доживява до възраст да остави поколение, така че хората от вида на провесващите се през прозореца са изчезнали безследно по тези земи. За сметка на това се е увеличила популацията на адреналинозависимите шофьори на автобуси. Когато някой от този вид си науми, че ще изпреварва превозното средство пред него, се хваща с едната ръка за клаксона, запъва единия крак на газта и фиксира волана да държи платното за насрещно движение. Оттук нататък нищо няма значение – насрещните коли и мотори се разхвърчават като пилци настрани, като не се забелязва и капка нервност от страна на никой участник в движението. Единственият случай, в който забелязваме нашият шофьор да намали скорост, за да даде предимство на друг участник в движението, е моментът, в който стадо биволи тръгва да пресича шосето.Пастирът спокойно ги прекарва през пътя, шофьорът спокойно ги изчаква, не се чува нито една майна. Чудна работа.
Изминаваме 300-те км от Мадурай до Коллам за 8 ч. Преминаваме през равнинните части на щата Тамил Наду и преваляме планината, която ни посреща в Керала. Гледката през прозореца не успява да ни омръзне дори за такова дълго пътуване.
Пристигаме в Коллам по тъмно. Докато чакаме представител на групада да открие хотел, пред нас спират трима младежи със слон. Започваме да се смеем, че момчетата са облечени в светлоотразителни жилетки, а на слона – поради липса на жилетка със съответните размери – е вързан светлооражател на опашката. Докато се смеем, слонът в знак на тържествено изпразва пикочния си мехур (ако слонската анатомия принципно съответства на човешката) и сервира 6 слонски кюфтета. Смехът ни избухва с нова сила, но все пак се спускаме да преместим раниците си по-далеч, че знае ли се...
Няма коментари:
Публикуване на коментар