30.01.2011 - Хампи

Пътуването от Путапарти до Хампи ни отнема цял ден. Пътят е разбит, движението претоварено, а автобусът – претъпкан. Налага ни се на два пъти да сменяме автобус, но навсякъде картинката е една и съща. Удоволствието е никакво, изминатите километри доста малко, а посветеното им време – доста много. Единственото ни успокоение е, че поне не ни се налага да чакаме при смяната на автобуси на мръсните и неуютни автогари – в момента, в който слезем от единия автобус, се оказва, че следващият, който ни трябва, вече пали двигателя. Въобще този феномен на придивжването из Индия ни съпътства през цялото време и си остава загадка за нас – има нещо нереално в това да пътуваш, накъдето ти скимне и цялата система по магичен начин да се наглася спрямо хрумките ти. Щом само изречеш някаква дестинация и моментално пред очите ти се материализира раздрънкан автобус със запален двигател, който се отправя в желаната от теб посока. Другата необяснима загадка е как тези автобуси в период на полуразпад не се разпадат напълно – за всичкото време, през което обикаляме Индия, единствената техническа неизправност, на която ставаме свидетели, е една спукана гума. Иначе автобусите ръмжат, гърмят, тресат се, дрънчат, вият – но вървят. При това по разписание – щом са ти казали, че ще пристигнат в крайната точка след 5 часа – можеш да си сигурен, че до 5 часа и 10-15 минути ще си на мястото.

Картинката зад прозореца вече не е много радостна – много повече бедност, мизерия, мръсотия и прах – Карнатака е един от най-бедните от 28-те щата на Индия. Надвечер пристигаме в Хоспет с намерение да се прехвърлим на още един автобус, с който да стигнем до Хампи. Обаче откриваме, че сме се класирали за закриването на тридневен фестивал в древния град и всичко живо се е устремило нататък. Автобусите са не просто претъпкани, а направо напомпани с хора, гроздовете пътници, висящи от вратите, донякъде се уравновесяват от пътуващите направо върху покрива. За момент ни минава идеята да се нацедим и ние в блъсканицата, но бързо се сещаме, че дори и стигнем до Хампи, шансовете ни в тази пренаселеност да открием място за спане, са равни на две нули. Затова оставаме да пренощуваме в Хоспет, макар че донякъде съжаляваме за пропуснатия финал на фестивала.

Когато на другия ден се озоваваме в Хампи, се убеждаваме, че решението ни е било правилно: още по пътя мярваме спрели край реката автобуси, чиито пътници извършват сутрешния си тоалет – явно в самото селище е нямало място за тях. В относително ранния час, в който пристигаме, виждаме как част от пренощувалите край автобусите полека-лека стават и се приготвят за новия ден. По-ранобудни са комуналните служби, които се опитват да изринат камарите боклуци и да изнесат подвижните тоалетни, които очевидно са препълнени, но за сметка на това пък са с дизайн на древни каменни храмове. Има няколко сцени в процес на разграждане, явно купонът е бил голям. Хампи е средновековен град, чиито останки са разположени на огромна площ – около 17 кв.км и който със замаха на каменните си улици, храмове и дворци се конкурира с Римския Форум или развалините на древния Коринт. Съчетанието на останките от миналото величие с днешната мизерия обаче е напълно уникално – жителите на града са построили колибите си сред руините на величествените древни постройки и гледат козите си в сянката на километрични каменни пасажи. Навсякъде кипи търговия и просия, носят се миризми на пържене, благовония, урина и гъмжи от туристи. Виждаме дори група японци, традиционно скупчени и залепнали за окулярите на камерите, но надлежно оборудвани с високи туристически обувки и бели платнени ръкавици – явно са инструктирани да се пазят от досег с всичко туземно. Ние сме залитнали в другата крайност – чувстваме се напълно местни и активно си общуваме с всеки, който проявава желание – само просяците не са ни по сърце. Аз като рожденичка съм се украсила с гирлянд от цветя, с което предизвиквам побутвания и усмивки сред традиционните красавици – за повечето от тях гирляндите от живи цветя са задължителен атрибут на облеклото, особено пък на празник. Има си такъв занаят: седят едни женици с кошници цветове и сръчно ги наплитат на конци – цветче по цветче – в километрични гирлянди. Ефимерността на изделието е част от очарованието му. За жителката на Южна Индия цветята, вплетени в косите, са почти толкова естествен атрибут, колкото червилото за европейката. И не само това – по-дебели и пищни гирлянди се използват за украсата на домовете, магазините, храмовете и ежедневно се подменят със свежи. Дори шофьорът на един от по-луксозните автобуси, с които пътуваме, пренебрегва разписанието и спира в ранната утрин до сергия за цветя, за да поднови украсата на возилото си. Отношението към днешния миг и към вечността е едно и също - всичко е част от безкрайността, на нищо не се придава прекалена тежест. Така и в Хампи: част от храмовете са напълно изоставени дори и от местните и там царуват стадата маймуни. В един такъв храм, скрит сред джунглата, ни блъсва усещането, че сме попаднали в приключението на Маугли с маймуните – точно толкова изоставени и погълнати от джунглата ни изглеждат древните постройки. Когато пък се изкачваме на най-високия хълм над комплекса, пред очите ни се разкрива невероятна гледка – част от околните височини са покрити с огромни кафяви камъни, напълно лунен пейзаж, в ниското лъкатуши широка река, а сред зеленината на джунглата надничат древните руини. Не знам как изглежда Мачу Пикчу, но това е асоциацията, която събужда гледката.

По пътя между две от частите на комплекса срещаме поредната ученическа група, доведена на екскурзия в неделния ден. Културната програма на училищата изглежда ще да е много интензивна, защото в почивните дни често срещаме униформени деца, поведени от учителите си по забележителностите. В случая това са 50-ина 10-14-годишни момичета, не толкова водени, колкото подкарвани от учителите си – ръководителите се движат отзад, един дори размахва пръчка е леко сръчква с нея изоставащите. Не разбираме какво им подвиква, но звучи като: „Р-р-р, дий!“. Момичетата се кикотят и гледат да не изостават от групата. Явно проблемът с дисциплината в индийското училище има собствени оригинални решения. Веднъж, докато чакам за телефон, ми попада някакъв брой на „Майсурско дело“ (или както се казва местния вестник), в който се обсъжда необходимостта от промяна на учебното съдържание – повечето гласове са в подкрепа на решението на правителството в рамките на следващите три години да облекчи и актуализира учебното съдържание и да го свърже по-пряко с практиката и нуждите на днешния ден. Други пък предвидливо напомнят, че резките промени в образователната система са опасни. Имам дежа ву.