Пътуваме от Шраванабелагола до Путапарти през Бангалор. Градът ни се вижда много развит и пълен с живот – все пак това е столицата на Силиконовата долина на Индия. Има много нови сгради, много паркове, нови широки улици... Все пак белезите на неговата „индийскост“ не са изличени напълно – има си и бедните квартали, и маса народ, който се щура по улиците.
Путапарти е нещо съвсем различно. На времето си е било типично индийско село и в покрайнините му все още има следи от предишния живот – съборетини от по една стая, в която живеят накуп десетина души от различни поколения, огньове за готвене направо на улицата, пране, проснато на пясъка край реката.... Центърът обаче е оживен и много търговски – почти всяка къща е магазин, ресторант или хотел, или пък и трите заедно. Малко напомня на претъпкаността на нашия Китен в разгара на сезона, но с повече мухи и по-нахални от мухите просяци. В Индия почти навсякъде е пренаселено – но тук немалък процент от разхождащите се по улиците са европейци, навсякъде се чува английски, френски, испански, руски... Почти всички чужденци са облечени в бели широки одежди – и това се обяснява с причината за присъствието им в Путапарти – ашрама на Саи Баба. Част от посетителите живеят на територията на ашрама – в зависимост от финансовите си възможности се разполагат в десетината блокчета или в десетките общи помещения, в които се спи на пода сред други ревностни поклонници на култа към Саи Баба. На сутрешната и вечерната служба се допускат и хора отвън, но изискванията към облеклото са строги – никакви открити ръце, крака, рамене, никакви телефони, фотоапарати, пари, задължителен шал за жените – а обискът на входа е пълен и подробен. Ашрамът гамжи от униформени служители (и служителки), които непрекъснато ти дават указания къде да вървиш, къде да спреш, къде да говориш, къде да мълчиш, къде да гледаш... На самата служба мъжете и жените са в отделни сектори с отделни входове, местата за хранене също са разделени по полов признак, дори опашките за закуски са отделно за мъжете и отделно за жените. Всичко работи като добре смазана машина, която много бързо те лишава от възможността да правиш собствени избори, да поемаш собствени отговорности за направените избори и въобще да бъдеш индивидуалност – превръщаш се в част от общата маса, което за свръхконцентрираните върху егото си европейци може и да е добър опит, а за голяма част от индийците е естественото им поведение. Така или иначе Саи Баба има десетки хиляди последователи, които откривот в посланията му за любов и служене на другите отговор на духовните си търсения. Финансовата подкрепа, която получава, не е никак малка, което се вижда и от това, как е преобразен градът: болница, няколко училища, колежи, театър, стадион – всичко е построено с негови средства. Вярно, че след пищността на храмовете в Чидамбарам и Мадурай натруфеният дизайн на сградите в Путапарти изглежда малко бутафорен, но за многото почитатели на гуруто, смятан за въплъщение на божественото в човешки образ, всичко това е силно въздействащо. Самият Саи Баба понякога се появява на службите, с което хвърля в еуфория поклонниците, а понякога преминава по улиците, возен в нещо като папамобил, и предизвиква вълнение у всички минувачи. Ние имахме късмета да го зърнем при едно от тези преминавания – изведнъж движението беше спряно от полицията, тълпите бяха строени в шпалир от двете страни и заградени с въжета, а по улицата премина белият автомобил на Саи Баба, теглен с въжета от яки мъже. Отпред и отзад се движеше тълпа от служители на ашрама, които допълнително подсигуряваха реда – след няколкото покушения мерките за сигурност са станали особено строги. Саи Баба се мярна за момент през прозореца на автомобила, но вълнението в тълпата беше като при излизането на папата на прозореца във Ватикана.
Иначе градчето се възползва с пълна сила от популярността на ашрама – цените са доста по-високи, отколкото на други места в Индия, а продавачите – доста по-намахани, отколкото обикновено.
Няма коментари:
Публикуване на коментар