В нов щат сме, съответно и видът на автобусите се променя: в Тамил Наду бяха с прозорци, които се отварят нагоре и се подпират се нещо като резенца, в Керала липсваха въобще стъкла – за спиране на вятъра и слънцето служеха някакви пластмасови гумирани хармоники, а тук, в Карнатака прозорците са плъзгащи се настрани и въобще автобусът изглежда една идея по-модерен и чист. Тъпканицата обаче е рекордна – в някакъв момент се качва млада майка, на видима възраст около 13 години с 3-4-годишна момченце на хълбока и, разбира се, никой не си прави труда да й отстъпи място. Батката взема детето на коленете си и остава изненадан колко е леко и безплътно. За сметка на това е твърде мърляво – нещо изключително рядко сред пътуващите по автобусите индийци. По улиците се срещат мръсни и изпаднали особи, но пътуващите с автобусите са явно все пак хора с някакъв стандарт, а не бездомници и като правило са с искрящо чисти дрехи, гладко сресани, много спретнати – мъжете - добре избръснати, жените - накичени с украшения. Никой не ползва силни парфюми или дезодоранти, единствено понякога се усеца аромат на тоалетен сапун. Затова мръсната ризка на малкия ни прави силно впечатление. Но той е голям сладур – очевидно си смущава, седи, плахо вкопчил ръчички в дръжката на предната седалка, и не смее да помръдне, да вдигне поглед или да издаде звук. Скоро стигаме до неговата спирка, майка му го грабва, без да каже дума за благодарност или поне да се усмихне, врътва се и слиза. И в предишни случаи ни е правило впечатление, че индийците реагират различно на малките жестове – за някои, дори и най-незначителни, изразяват бурна радост, а за други се държат така, сякаш им се полагат по право.
В Шраванабелагола се настаняваме в комплекс, който силно напомня изоставен пионерски лагер. Все пак има легла и течащта вода, така че и на това сме доволни в тази дивотия. Селцето е малко, почти не намираме нещо, което да е приемливо за ядене – няколкото гостилнички имат толкова страховито каубойски вид, че дори и ние се отказваме да рискуваме по-близко запознанство с местните разновидности на причинителите на разстройство. В края на краищата рискуваме с някакви пълнени питки с желирани плодове, но така и не успявам да им запомня името. И без това не съм очарована от тях. Но все пак спасяват положението.
Шраванабелагола е едно от светите места на джайнизма – тук се извисява най-голямата скулптура, направена от монолитен камък, след колосите на Великденските острови. Това е 17,7-метровата статуя на Бахубали – една от митичните фигури на джайнизма. За него разказват, че бил втори син на владетел и едва не убил по-големия си брат, за да завземе престола, но навреме се осъзнал, разкаял се и отишъл в гората да разсъждава над човешката природа. Това продължило толкова дълго, че около тялото му израстнали лиани и диви лози и той завинаги се слял с природата. Скулптурата на върха на хълма над Шраванабелагола изобразява точно този момент – голата фигура на Бахубали е обвита с лозници, в краката му се извиват змии и пълзят мравки. Самата скулптура е от 10 в. И отразява ценностите на джайнизма – отричане от земните блага, ненасилие, говорене само на истината, въздържание от сексуални отношения... В своето желание да се откажат от всякакво насилие джайнистите стигат до там, че отказват да носят дрехи, да не би в гънките им да притиснат и убият някое живо същество – единственото парче плат по телата им е кърпа пред устата, която предотвратява вдишването или поглъщането – а следователно и умъртвяването - на някоя мушица. Пак за да избегнат убийството на живи същества джайнистите отказват да обработват земята и признават само няколко достойни за тяхната вяра занимания: държавна работа, писане, занимания с изкуство, търговия, занаятчийство, особено бижутерство. Това обяснява и голямото богатство, което притежават част от джайнистите и огромното им влияние върху управлението на държавата, въпреки че едва половин процент от населението на Индия изповядва тази религия. Което все пак означава над 5 млн. души.
Така и не срещаме нито един правоверен джайнист в Шраванабелагола. Не само че всички са облечени в традиционните сарита, чуридари и кърпи, не само че на пазара в изобилие се предлагат картофи, моркови, лук – все неприемливи за джайнизма зеленчуци, защото добиването им може да причини смъртта на някой червей, но и в гостилниците се предлага месо, а алкохол се продава поне на 5-6 места и то не в традиционните за Индия мизерни дупки, а в нормални павилиони. Като се замисляме, установяваме, че тук виждаме най-разпространената продажба на алкохол от всички места, на които сме били до този момент. Почти навсякъде досега сме виждали само малки мизерни дюкянчета, в повечето случаи зарешетени с плътни решетки, от които някакви силно изпаднали на вид типове си купуват бира или нещо по-силно и го пият с вид на извършители на углавно престъпление. Тук обаче доста народ си купува алкохол, дори има и няколко пияни по улицата, а пред едното магазинче се сблъскване с травестити – една особена прослойка в Индия, която се смята за твърде злочеста, но пък има твърде нагло държание: травеститите обикалят автобуси и пазар и настойчиво искат пари от всеки срещнат, а хората им дават, защото се смята, че да те прокълне травестит е едно от най-големите нещастия, които могат да ти се случат.
Няма коментари:
Публикуване на коментар