От Коллам през джунглата тръгва лагуна, замрежена от лабиринт от канали, по които се придвижват най-разнообразни плавателни средства – от лодки-еднодръвки до плаващи къщи. Качваме се на едно моторно корабче, което веднъж на ден прави редовен курс от Коллам до Алепи и потъваме в джунглата.
Отначало ни се струва, че разходката е нещо като увеселителна обиколка на залива, но постепенно каналите се стесняват, разклоненията стават все по-многобройни и си даваме сметка, че ако не сме в ръцете на опитния капитан, излизането ни от този лабиринт би било доста проблемно. Разбира се, на палубата на корабчето сме в пълна безопасност и ни остава само да се наслаждаваме на гледките – палмови гъсталаци, екзотични птици, босоноги деца, тичащи пред малки къщички в сянката на гъстата растителност, полуголи рибари, подкарали дългите си тесни лодки с прътове за отблъскване от дъното... Придвижването им напомня повече издърпване по въже, отколкото летене по водна повърхност... Пръстите ни залепват на копчето на фотоапарата, после си даваме сметка, че на снимките има почти едно и също – безкрайно море от зеленина, прорязано от водите на каналите. Но усещането за присъствие в приказка си остава.
След окколо три часа над морето от палми изплуват покривите на два 16-етажни блока. Гледката е толкова абсурдна, колкото и разочароваща – илюзията за откъснатост от света се разбива моментално. Слизаме от корабчето под висок мост и се отправяме към доминиращите над пейзажа здания – ашрама на Амма или както я нарич тук, Мата Амрита, Майка Амрита.
Още от врата ни посреща откровен култ към личността – миниатюрни, просто малки, средни, големи и огромни портрети на Амма ни посрещат навсякъде – в двора, в сградите, в асансьорите, по вратите на стаите, дори в баните... Скоро си даваме сметка, че на територията на ашрама не виждаме нито едно огледало – накъдето и да погледнеш, откриваш не себе си, а Майка Амрита. За хора, дошли от нашите ширини и носещи белезите на тоталитарното минало, това изживяване е доста плашещо. Още повече, че за да се настаниш в ашрама, попълваш формуляр с доста лични данни. Така или иначе получаваме стаи – за двойките в един корпус, за девойките – в друг,отиваме в пункта за раздаване на чаршафи и възглавници и се настаняваме. Нашата стая прилича на обиталище от Студенски град в най-лошите му години – всичко е занемарено, макар и да личи някакъв опит да се поддържа чистота, но все пак има собствен санитарен възел с течаща вода. При девойките положението е доста по-зле: в стая два на два метра са натикани две двуетажни легла и нашите момичета делят територия с леко отнесена девойка от Австралия и друга, неизвестна засега колежка.
В следобедните часове всички новопристигнали имат възможност да се включат в опознавателен тур из ашрама и да се запознаят с правилата на престоя. Научаваме, че има три храма, в които се провеждат служби три пъти на ден, има магазини, от които да си купим сувенири на Амма или съответната литература, има интернет клуб, който работи по два часа сутрин и на обед и един час вечер и който може да се ползва след записване в списъка на чакащите (цената впрочем е два до три пъти по-висока, отколкото на други места в Индия). Не се препоръчват контактте с местните хора, а ако получим покана от тях, най-добре е да я обсъдим в Международния офис на ашрама – не за друго, ами да не нарушаваме спокойствието и традициите на местната селска култура. Забранено е храненето на котки, кучета, маймуни, птици и други животни – те са потенциални преносители на зараза и не бива да се приучават да живеят в ашрама. В случай на заболяване да се обръщаме към местната клиника, където, предвид особеностите на климата и гъстотата на населението в Индия, ще ни назначат лечение с конвенционални медицински методи, включително и антибиотици, а ако отказваме да се лекуваме по назначения начин, ще ни пратят да си ходим у дома и там да се лекуваме с каквито намерим за добре алтернативни медицини. Имаме възможност да се включим с доброволен труд в поддържането на ашрама – по принцип всички дейности тук се извършват от доброволци – това се вижда и при раздаването на храната в стола (която е твърде безвкусна и относително скъпа на фона на цените в Индия), и при регистрацията, и при получаването на спалното бельо, и в ръчното набиране на периодичното издание на Амма... Всеки си измива чиниите след хранене и ги подсушава, след което отново доброволци ги преглеждат и подготвят за следващото хранене. Навсякъде висят предупреждения за опасност от крадци – да не оставяме никакви вещи без надзор. Децата са изцяло отговорност на родителите си – да бъдат така добри да следят за тяхната безопасност. Това последното ми се вижда особено разумно, след като виждам как е построено стълбището в сградата, в която сме настанени (а тя е специално за семейства): парапетът откъм коридора е направен от половин метър дебел плътен камък, а откъм шахтата на стълбището (16 етажа!) е сложена рехава метална решетка, през която не дете, а възрастен човек спокойтно може да падне. Както и да е, не се чува за пребили се деца, явно моята фиксация в темата е прекалена.
По време на опознавателната обиколка ни прожектират и половинчасов филм за дейността на Амма по целия свят – строеж на къщички за бедните и пострадалите от природни бедствия, помощи за вдовици и сираци, образователни и здравни програми за деца от бедни фермерски семейства, два университета...Във филма широко е застъпено и световното признание, което получава Амма за благотворителната си дейност – президенти, холивудски звезди, нобелови лауреати високо оценяват приноса й за борбата с бедността и нещастието й. Полека-лека започват да се изясняват мотивите на хората, посветили живота си (или поне определен период от него) на служене в ашрама – освен търсене на лично просветление и вътрешно равновесие, намиране на опора и в усещането да си част от нещо голямо, значимо и добро. За много от тези хора Амма е въплъщение на Божията любов във физическо тяло и докосването до нея предизвиква истинска екзалтация. Самата Амма проповядва любов и съчевствие, като прегръща последователите си. Вярно, че за един критичен зрител се набива на очи, че серийните прегръдки са добре организирани – до рамото на Амма стои служител, който буквално хваща за врата всеки следващ поклонник и го залепва за нея по точно определен начин – конвейрът трябва да върви. Но вероятно такама огромна машина си има собствени правила, без които не би могла да работи. Така или иначе вярата, че са осенени от Божията благодат, докосвайки се до Амрита, прави живота на много хора по-щастлив. Това се вижда и по време на службите – хоровите песнопения, ритмичното поклащане, повтарянето на ритуалите дават на хората една сигурност, чувство за принадлежност, стабилност, което се вижда и в просветлените им лица. За хора, които сами трудно се справят с вътрешното си равновесие, това може да бъде добро решение. Все пак за мен си остава съмнението, че прекалената отдаденост на една личност може да те заведе не там, закъдето си тръгнал.
На следващия ден срещаме в селото доброволци от ашрама, които почистват улиците - снабдени с чували и ръкавици събират боклуците от земята, при това така старателно, както малцина го правят и у дома. В групата има всякакви – от беловласи безплътни старци до 7-8-годишни руси къдрокоси деца. Виждам и един от младежите, които пристигнаха вчера. Явно мотивацията им да се присъединят към общността е много силна. Ние самите прекарваме в ашрама едва 24 часа, но за това време започваме да разпознаваме някои от обитателите му: ето младежа, който ни регистрира при пристигането, ето момичето, които сипваше супа от големия казан, ето възрастния мъж, който подсушаваше измитите чинии, ето индийката, която водеше пеенето в часовете за молитва... Дори за толкова кратко време започваме да се чувстваме част от общност, която живее по свои правила и когато идва време да продължим пътя си, за момент се усещам изплашена да напусна сигурността на обителта и да се отправя към неизвестното в големия свят. Как ли се чувстват тези, които са прекарали месеци и години в уютния затворен свят? Как намират сили да го напуснат? И дали го правят? А какво става с децата, които израстват в тази среда? Гледаме групичка от 5-6 момчета и момичета – индийци и европейци – на възраст от 5 до 12 години да си прекарват времето заедно в двора. Изглеждат ведри и жизнерадостни, личи си, че добре се познават и прекарват много време заедно. Не знам ходят ли на училилище. От колко време са в ашрама? Имат ли контакти навън? Как ще се справят, ако им се наложи да излязат извън защитената позната среда?... Въпроси, на които няма да получим отговор в този момент. Децата остават при избора на своите родители, а нашият път продължава през лабиринта от канали и реки през джунглата в посока Алепи.
Няма коментари:
Публикуване на коментар