Бях се зарекла да не пиша повече за пътуването с автобуси из Индия, защото смятах, че темата се изчерпала. Обаче очевидно това е била една твърде прибързана и надменна позиция. Каквото и да кажеш за Индия, все ще е вярно. И все няма да е достатъчно, за да разгледа нещата в пълнота. Така и за финалния ни марш-наскок към Гоа. Тръгваме с усещането, че всичко, което може да ни покаже едно пътуване, вече ни е известно – просто трябва да преодолеем някакви си 200 км и да се опнем на плажа. И понеже много ни е мерак, хукваме още в 8 сутринта. Бързичко си намираме подходящ автобус (нормална процедура) и успяваме да седнем (което не винаги се случва). След което автобусът тръгва и пътува...пътува... пътува... пътува... пътува... пътува... Става обед, автобусът пътува... пътува... пътува... Качват се, слизат, качват се, слизат, качват се, качват се, качват се... Броят на пътуващите нараства... Кондукторът ги уплътнява... Една бабичка, абсолютна фаворитка за ролята на Гагул от „Рудниците на цар Соломон“, се опитва да се настани в скута на Батката, но след като получава енергичен отказ, се намърдва на седалката до него, изпробва го на ръбатост, преценява, че й удобен, изляга се върху него и заспива. Не й пречи нито лашкането, нито друсането. Пътуването продължава... все по-бавно... и по-бавно... и по-бавно... По едно време спираме окончателно – половината от тясното шосе е заета от десеткилометрова опашка от натоварени с желязна руда огромни камиони, в оставащата половина се опитват да се разминават автобуси, коли, мотори, рикши, велосипеди – всеки се набутва във всяка възможна пролука, няма ляво движение, няма дясно – кой както свари. Във въздуха се носи плътен червен прах от рудовозите, всичко наоколо – къщи, растения, животни - е не просто прашно, а обрасло с прах, видимостта е не повече от 20 м... Тук следва ода за големия памучен шал. Винаги съм гледала с респект на жените, които с изящество и кокетство носят шалове, но не съм се отнасяла сериозно към възможността да се присъединя към тях. Някакси шалът е стоял извън полезрението ми. По време на това пътуване обаче откривам, че няма по-практична, полезна и нужна дреха – да, дреха, а не аксесоар – от големия, фин, мек, памучен шал. Можеш да си направиш тюрбан или просто да го метнеш на главата си срещу слънце, можеш да си го увиеш на врата срещу изпотяване или течение и вятър, можеш да го сложиш пред лицето си срещу прах. Можеш да се увиеш в него срещу студ. Можеш да го заметнеш като сари и да придобиеш приличен вид, за да те пуснат в храм или ашрам. Можеш да го омотаеш на кръста си като пола. Можеш да лежиш на него или да се завиваш с него. Или просто да го вържеш на фльонга за хубост. Когато не ти трябва, можеш да го натикаш в джоба, в чантата или просто да го вържеш на презрамката на раницата. Можеш да го изпереш за 9 секунди и да го изсушиш за 9 и половина... Абе, няма нещо, което да не можеш... Изобщо, ако трябва да сложа само две неща в раницата, преди да тръгна, това ще са спален чувал и памучен шал. В ситуация, като тази на прашния път, шалът е абсолютно незаменим. Слагаш си го пред устата и чакаш да отмине – не ти остава нищо друго, освен да чакаш да отмине – това явно е философия, която се просмуква в теб в Индия. Тук никой не се ядосва, не пустосва, не споменава майки и лели, не бърза – опитва се да мине, ако може, ако не може – чака ситуацията да отмине. Тази нагласа се оказва работеща и в нашия случай - в края на краищата отминаваме прашната тапа и продължаваме пътуването си. Още няколко часа друсане и лашкане – и ето ни в Панаджи, столицата на Гоа. От там – в Мапуса. И тъкмо си мислим, че е дошъл краят на мъките ни - се качваме на локалния автобус за мечтания Арамбол. Е, тук вече разбираме, че нищо не знаем за пътникоемкостта на индийския автобус. Точно когато решаваме, че сме на предела на задушаването, плътно притиснати от всички страни, кондукторът с енергични ръкомахания привлича още една тумба пътници, натоварва багажа им в задния багажник на автобуса и започва един по един да ги натиква през вратата. Процедурата е точно както тъпченето на памук в чували, винаги може още малко. Никой не възразява – нито тези вътре, нито блъсканите да се просмучат в тъпканицата. Все пак не сме най-зле: няколко дни по-късно виждам как един кондуктор подрежда грозд от гимназистки да висят на входа на автобуса и с напън на вратата ги набутва навътре. Момичетата само се кикотят, а хората вътре прибират коремите и някакси ги вместват. Блъсканицата и теснотията не е причина хората да спрат да си се занимават, с каквото им е присърце: случвало ми се е, както съм пресована между раницата си и стената, изведнъж над дясното ми ухо някой да започне да си припява „Харе Кришна, Кришна, Кришна“, а над лявото друг да се развика през целия автобус: „Здрасти, комши, откога не съм те виждал! Как са жената, децата? Балдъзата добре ли е?“. От другия край на автобуса идват радостни възгласи: „Добре сме, добре сме, слава на боговете - оженихме балдъзата, голямата дъщеря и племеницата, а и тъщата се прибра на село“. Така и път се отхвърля, и времето лети.
Няма коментари:
Публикуване на коментар