От Арамбол за Мумбай пътуваме с нощен автобус, sleeper, в който разполагаме със спални места. Комфортът и хигиената са относителни, но все пак на фона на обичайната блъсканица си е направо лукс. Въпреки това трудно преглъщаме шока от връщането от европейския дух на Арамбол към индийската действителност. Започвам да разбирам тези посетители на страната, които живеят в хотели по европейски стандарти и се сблъскват с миш-маша от проявления на живота в Индия, едва когато излязат на улицата – шокът е наистина много силен. Няма начин да харесаш Индия при такава постановка на нещата. Едва когато се разтвориш в индийската реалност, едва когато станеш част от (не)реалния живот на улицата, можеш да оцениш и приемеш това, което виждаш.
Мумбай е друга реалност. От една страна доминират останките от английското колониално владичество – дори е малко странно да се разхождаш в английските квартали: сгради във викториански стил, каквито очакваш да видиш в Лондон или Оксфорд, но не и в Мумбай, се гушат сред палми и бугенвилии, вместо сред кленове и дъбове. От друга страна всичко е толкова одомашнено и преработено, добило е онзи дух на останали за постоянно временни решения, които са така характерни за Индия. От трета страна Мумбай си е модерен мегаполис с огромно количество небостъргачи, които придават на профила му съвременен вид. Повече освободеност, но и повече престъпност. Повече блясък, но и повече мизерия. Всички предимства и всички недостатъци на големия град.
В събота срещу неделя намирането на евтин хотел се оказва проблем. Показват ни такива дупки, каквито не сме виждали и в най-затънтените градчета. На едно място дори ни предлагат стая, широка колкото вратата към нея, в която има място само за едно легло с ширината на ковчег. В края на краищата намираме приличен хотел, но с цената на много обикаляне.
Естествено, отиваме на ритуално посещение до Вратата на Индия, но откровено не сме впечатлени. От гледна точка на британската корона, може би това наистина изглежда като врата към необятната и странна страна, но погледнато откъм Индия, това си е точно „врата сред поле“ - от нищо към нищо. Градът впечатлява повече със своята безлюдност в неделния ден – освен вездесъщите играчи на крикет от всички възрасти, които са завзели паркове, игрища и улици и които „не сещат ни жега, ни жажда, ни труд“, в централната част има твърде малко хора. Дори на артфестивала, който се провежда на една от централните улици, няма повече хора, отколкото на един Фамилатлон, а все пак Мумбай е 20-милионен град. Самият фестивал е доста разнообразен като представяне – от изнесени на улицата галерии и щандове за произведения на изкуството, през инсталации и скулптури, до хепънинги и музикални представления. Отбиваме се и в Музея за съвременно изкуство, но най-очаровани оставаме от прохладата там.
Разходката по крайбрежния булевард само засилва усещането за град на контрастите – от една страна дългата няколко километра алея свързва два баровски квартала с огромни модерни сгради, но от друга – твърде много народ се опитва да припечелва нещо на „гизмето“, което не ти позволява да почувстваш уюта и комфорта според замисъла на архитекта. Впрочем, на младите хора на Мумбай очевидно нищо не им пречи да се чувстват прекрасно покрай океана – разхождат се на шумни момчешки или момичешки групи и дори – о, чудо! - на двойки, които си позволяват да се държат за ръка или да се прегръщат на публични места. Много от момичетата са с дънки и тениски, вместо с традиционно облекло, но все пак да видиш голо рамо е рядкост, а пък коляно – направо изключение.
Вечерта, докато чакаме нощния влак за Варанаси, успявам да преброя 18 плъха, които пробягват по релсите, пресичат безлюдните перони и се гонят около затворените будки. Всъщност, не мога да гарантирам за бройката, може някои да са се изхитрили да минат по няколко пъти, за да заблудят преброителите. Така или иначе не допринасят много за привързаността ми към Мумбай.
Няма коментари:
Публикуване на коментар