По разписание влакът Мумбай-Варанаси трябва да пътува 28 часа. Всъщност пътуваме 34. Не е голяма радост, но пък дългото пътуване ни дава възможност да навлезем в бита на индийците. Когато си принуден да прекараш повече от денонощие, затворен с някого в малко пространство, неизбежно ставаш свидетел на малките му навици.
Първото, което прави впечатление, е различната редстава на индиеца за лично пространство. Поначало гъстотата на населието създава съвсем различна представа за неприкосновения периметър на индивида: в автобуса, например, на място за две седалки по нашенски стандарт фабрично са монтирани три, на които щеш-не щеш си в пряс физически контакт със съседа, а отделен въпрос е, че индийците са в състояние да сядат и по четирима-петима на тези седалки. За блъсканицата в градския транспорт вече стана дума на няколко пъти – това, което за европееца е крайно некомфортна близост, за индиеца е просто дребно неудобство, което не пречи на извършването на обичайните дейности. Но въпросът не е само в периметъра на физическо присъствие – застани с карта или справочник на улицата и веднага ще бъдеш накачулен от няколко души, някои от които ентусиазирано ще ти предлагат помощ, а други просто ще заничат в книгата ти, нищо, че кирилицата им е толкова понятна, колкото на нас надписите на хинди. Някой веднага ще поведе светски разговор за страната, от която идваш, времето, което си прекарал в Индия, впечатленията ти от страната и народа, но не е проблем да ти задават и лични въпроси: на колко си години, в какви отношения си със спътника си и тем подобни. Това очевидно се смята за израз на любезност.
Различната представа за лично пространство вероятно е причината и за свободното мляскане, уригване и издаване на всякаякви звуци в присъствието на околните. Тъй като индийците запълват скуката предимно с ядене, дългото пътуване се превръща в безкрайно шумолене с хартии, хрупане, сърбане и, разбира се, изхвърляне на боклуците през прозореца. Впрочем, грешка, не всички боклуци се изхвърлят през прозореца, черупките от фъстъци, например, се стъпкват в равномерен килим на пода. Този ненаситен глад се задоволява от цяла армия улични търговци, които по неясна система се качват на едни гари и слизат на други и предлагат абсолютно всичко, което можеш да се сетиш: чай, пуканки, самоси, вафли, бисквити, страгали, банани, салатки, гребнати с ръка от кофа със ситно нарязани зеленчуци и сервирани върху парче вестник... При това има някакъв стаден рефлекс – ако някой си купи от предлагания артикул, поне половината му спътници също ще си вземат от него, но друг път късметът на продавача спи и протяжните му подканящи викове остават глас в пустиня.
Гласовете на продавачите също са тема за специално изследване от познавачите на вокалното изкуство. Изглежда, че има консерватории за улични търговци, където постигат тази специфична постановка на гласа – леко носова, пронизителна и проникваща във всяко кътче на вагона още с отварянето на вратата. Може би само автобусните клаксони са в състояние донякъде да конкурират тази гласовитост.
Нищо обаче не е в състояние да смути индиеца, когато е решил да спи. Това е дисциплина, в която световният рекорд безусловно би трябвало да принадлежи на Индия. Нашият спътник от отсрещното легло прекарва повече от 30 часа пътуване в сън, като се надига само за да изпрати младото момче, което го придружава, да му донесе нещо за ядене или да му подаде шишето с вода от горния рафт. По едно време сериозно се притесняваме, че ще получи рани от залежаване, но явно за тренирания организъм няма непреодолими изпитания. Индийците са в състояние да спят в пътуващо или спряло превозно средство – кола, автобус, влак, рейс, рикша, товарна количка; без проблем спят на тротоар, банкет, стълбище или по средата на пътя, заобикаляни от коли и пешеходци; не им е проблем да придремят прави в градския транспорт или на столче пред дюкяна... Сигурно е много изморително да водиш живот на индиец.
Това, за което обаче индийците винаги намират сили, е непрекъснатото плюене. Мъже, жени и тийнейджъри дъвчат листа от бетел, в които са увити тютюн, подправки, вар и кой знае още какво – сместа докарва леко приятно замайване, като от цигара, и предизвиква обилно слюнкоотделяне. На всеки ъгъл седи продавач на бетел, който старателно приготвя и завива листата, а там, където нямат достъп до услугите на тези мили хора, си купуват пакетчета със съставките. Ние отначало се чудим защо на всеки павилион се веят безкрайно разнообразни опаковки презервативи, но впоследствие разбираме, че това са пакетчетата с тютюн за дъвчене, просто видът им подвежда. Тъй като при реакцията на сместта със слюнката се получава червена течност, улиците, тротоарите, площадите изглеждат като след малка междуособна война, приключила с непретенциозна касапница. Всичко живо плюе наляво и надясно, като техниката на изстрелване на струята се усъвършенства непрекъснато и попаденията достигат до метър и половина-два далекобойност. Все пак не може да се отрече, че никой не се цели в невинни минувачи, а и транспортът се ползва с уважение, никой не плюе на пода на автобусите и влаковете, за целта се отваря прозорец.
Представата на индийците за хигиена е доста провокираща за европееца. От една страна,още по времето, когато нашите деди са се къпели два пъти годишно, индийците не са пропускали ежедневната баня. И сега можеш да се убедиш, че къпането е задължителна ежедневна процедура за всеки индиец – особено като пътуваш, виждаш как в реки, езера и канали, край чешми и помпи народът се сапунисва, топи, търка, полива, сякаш от това зависи животът му. А може и да е точно така, защото при топлия климат много бързо мръсотията се превръща в болест. Хотелите може да не са особено спретнати, но вода има. Вода има и в чешмите и тоалетните на влаковете, при това интимните помещения са в приемливо състояние. Това пък е още една особеност на отношението на индийците към хигиената – ходенето по голяма нужда не е някакъв срамен акт, а процедура, която се извършва ежедневно и задължително с участието на вода. Особено впечатляваща е картинката сутрин покрай влаковата линия – гледано откъм селището, това е закътано място, а пътниците от влака вероятно не се броят за свидетели. Жените си избират по-усамотени кътчета, а мъжете клечат в редици, като явно използват времето и за социални контакти. Впрочем, тази традиция е съществувала и в античния свят, лесно можем да я открием в редиците каменни седалки на тоалетните от разкопките в Дион. Не е много ясно как е бил решен въпросът с водата в Древна Елада, за съвременния индиец обаче, ако не разполага с помещение с течаща вода, пластмасовата бутилка е задължителен участник в сутрешната процедура. Друг задължителен елемент от сутрешния тоалет е миенето на зъбите – пада голямо търкане, което може да става и по време за сутрешната разходка из махалата. Търкането не помага особено обаче, ако редовно дъвчеш бетел.
Не всичко в Индия е странно и непонятно за нас. С умиление откриваме, че също като нас, индийците клатят глава настрани за да кажат „добре“; изразяват несъгласие с „тц“; когато не разбират нещо, питат „А?“; наричат чая с мляко с хубавата българска дума „чай“ и дори си имат град Хисар. По-различен, но твърде понятен е изразът на неодобрение, който имат: едно бързо и енергично просъскване „пс-пс“ веднага ти показва, че си сгазил лука.
Няма коментари:
Публикуване на коментар