Варанаси е като първичния бульон – гъмжи от живот: от самото му зараждане, под формата на хилиарди новородени улични псенца; през различните му въплъщения като маймуни, кози, крави, бикове, мравки, паяци, просяци, жреци, търговци, лодкари; до неизбежния му край върху кладите на гатовете край Ганга. Всички процеси протичат естествено и един през друг – раждане, хранене, отделяне, развитие, разложение... Пред очите ти се осъществява безкраен цикъл от прераждания: това, което довчера е било живо, днес е само останки, които служат за поддържане на живота на нещо друго живо... Няма драма, няма трагедия. Всичко е дотолкова в реда на нещата, че дори не те трогва, само го отбелязваш: „Донесоха още едно тяло за горене да си чака реда... вчерашната украса от цветя е днешния обяд на козата... млякото се подквасва точно до купчината боклук, с която се изхранва кравата... а, настъпих още едно кравешко – не са го прибрали за гориво на готварските печки...“ Докато се губиш и намираш из лабиринта от тесни криви улички, в теб постепенно се просмуква представата как всичко наоколо се е повтаряло точно в този си вид ден след ден в продължение на хиляди години. За Варанаси казват, че е бил древен още по времето, когато са издигали Вавилонската кула. Нещо повече, според хиндуистките представи точно тук, на гата Маникарника, Шива е създал Вселената и дори след края на света, когато всичко изчезне, Варанаси ще остане. За много индийци да дочакат смъртта си във Варанаси е цел на живота – вярават, че ако срещнеш края си тук, в последния момент Шива ще прошепне в ухото ти думите на мантрата, която ще прекръсне безконечния цикъл от прераждания и ще ти донесе сливане с Вселената. Ако пък само се изкъпеш в свещените води на Ганга, ще отмиеш всяка лоша карма и ще си осигуриш по-добро следващо прераждане. Затова още в предутринния сумрак тълпи от поклонници се отправят към гатовете за ритуалното измиване във все още студената река. Над водата се носи лека призрачна мъгла и монотонният напев на древната мантра, с която се посреща слънцето. Индийците вярват не просто в силата на словото, а в магическата сила на звука. Затова могъществото на мантрите не е в смисъла, а в самото звучене. За мантрата ОМммм твърдят, че е отглас от първичния звук, създал Вселената – и всяко повтаряне помага на Вселената да се създава отново и отново, да задържи хармонията под натиска на хаоса. Същевременно с изричането на мантрата индивидуалната ти душа се слива със световната душа, част от която е поначало. Звученето е толкова важно, че стотици години свещените книги не са се записвали, а са се наизустявали дума по дума, звук след звук – защото писаното слово не може да предаде мелодиката. Дори в наши дни уличните продавачи или кондукторите на автобусите не викат, а изпяват посланията си: „Чай-чай-чаааааай“, „Джайпур-Джайпур-Джайпуууур“, с особена извивка при последната протяжна сричка. Така че няма нужда да казвам, че свещената мантра за посрещане на Бога Слънце при изгрева над Ганга се повтаря по един и същи начин от стотици, може би и хиляди години. Мъже и жени се потапят в реката и поднасят с шепи водата й към слънчевия диск, който се издига над отсрещния бряг. В помощ на поклонниците са брахмините, които седят под палмови чадъри и срещу скромна сума благославят, поставят бинди на челата и напътстват нуждаещите се. С напредването на деня ритуалното къпане се смесва с обикновената хигиенна баня, жени и мъже се захващат с пране и гатовете се превръщат в ярки пъстроцветни поляни от простряните да съхнат върху тях дрехи. В следобедните часове настъпва царството на децата – над реката се издигат десетки хвърчила, площадките на гатовете се превръщат в игрища за крикет, а стълбите са просто удобни места за плажуване. И през цялото време – и денем и нощем – горят огньовете на двата гата, където се изгарят труповете. В процедурата няма нищо тържествено или ужасяващо: няколко здрави мъже деловито донасят на бамбукова носилка тялото, увито в лъскав саван, потапят го за няколко секунди в реката, обикалят приготвените за кладата дърва и поставят тялото отгоре им. След съвсем кратка церемония – не по-дълга от минута-две – тялото се затрупва с дърва и отгоре и кладата се подпалва. Изпращачите – само мъже – седят отстрани и изглежда, че си говорят на ежедневни теми. Няма оплаквачки, викове, сълзи, скубане на коси, разкъсване на дрехи... От време на време служителите на гата сръчкват огъня, като не се церемонят особено и с останките от тялото: понякога, когато нещата не вървят по план, дори започват да блъскат по тях с една сопа, за да ускорят процеса. Всичко е толкова делово, ежедневно, обикновено... Животът и смъртта са едно и също.
Въобще смесването на свещеното и ежедневното е част от живота на индийците – за тях изпълнението на ритуалите е също толкова рутинна част от деня, колкото миенето на зъбите или къпането. Съвсем нормално е да видиш стопанина на дома да започва деня си с обиколка на имота, като с едната ръка размахва кандилница с огън и благовония, а с другата – звъни с нещо като училищен звънец, сякаш за да събуди боговете: не дремете, забележете, аз изпълнявам моята част от задълженията, бъдете така добри и вие да изпълнявате своята. Освен че гъмжи от живот, Варанаси прелива и от религия. В града има над 2000 храма – като започнеш от Златния храм „Вишванат“, царство на десетки Шива лингами и стада охранени маймуни, минеш през извисяващата се над него мюсюлманска джамия и стигнеш до десетките закътани в малките улички светилища, не по-големи от долап, в които властват различни представители на хиндуисткия пантеон. Нещо повече, оттук са тръгнали и две от важните световни религии: на десетина километра от Варанаси, в Сарнат, Буда е изнесъл първата си проповед, оттук тръгва и Махавира, основателят на джайнизма. Не случайно в представите на индийците Варанаси е пъпът на Вселената – тук всяка фраза се превръща в сентенция, всяка представа – в религия. Като цяло тук всички богове съжителстват в мир и хармония, напрежение цари само около съседството на Златния храм и джамията – там светските власти са взели нещата в свои ръце и всички околни улички са пълни с въоръжени с пушки и автомати войници, а в храма се влиза само след старателен обиск и записване на всички паспортни данни. Процедурата по описване на паспорта включва разлистване отпред назад и отзад напред, разглеждане в конвенционален ред и нагоре с краката, преписване на всички данни буква по буква с кратки прекъсвания за размисъл след някои букви и устно уточняване на географски подробности за родната ти страна: „Южна Америка? Не? Европа? О! Тц-тц-тц...“ Накрая всички са удовлетворени: 5-6 души служители остават с чувството, че ненапразно ядат държавния хляб, а туристът си отнася впечатлението, че е получил изключителна привилегия, като е бил допуснат да влезе в храма.
Тук идва ред да споделя мислите, които пораждат у мен туристите - това са странни същества, които търсят нещо ново, различно, оригинално и автентично. Когато го открият, се стичат на тълпи, запленени от различността на мястото, но много скоро започват да си търсят удобствата, с които са свикнали – подходяща храна, чисти чаршафи, тоалетна хартия - и с вниманието и парите си превръщат местното население от гостоприемни, открити и дружелюбни хора в алчни търгаши на ментета. Което, разбира се, е разочароващо, така че туристите започват да бърчат носове, разлюбват доскорошните фаворизирани дестинации и се отправят да усвояват нови, незасегнати от туризма места.
Въпреки че местното население вече е развило прилепчивост и меркантилност, Варанаси все още поразява със своята натуралност и автентичност – тук не издържат и най-разтегливите ти представи за допустими отклонения от хигиенните норми. Не че е мръсно. Просто категориите мръсно/чисто на тази територия за неприложими. Непрекъснато нещо се мие и мете и водата и боклукът се изхвърлят на улицата. Всичко ненужно – опаковки, съдове за еднократна употреба от глина или сушени палмови листа, остатъци от храна - също се мята на улицата. Универсалните чистачи, кравите, се разхождат между пешеходците, велосипедистите и мотористите и изяждат всичко органично, плюс найлоновите пликчета, а оставят след себе си големи димящи торти. Това също е ценен ресурс, който се събира, омесва се на ръка, оформя се в питки и се оставя да се суши за гориво. Каквото е останало на улицата, се събира от чистачи, които го товарят на лодки и го изсипват в средата на реката. В реката се изливат и мръсните води, там се изсипва и пепелта от кладите на мъртъвците. Там се пере, при това особено интензивно на десетина метра по-надолу от кладите – може би пепелта подобрява изпирането. Странно е, че при тази организация в града няма избухнали епидемии, но божествата явно си знаят работата. Още повече, че те присъстват в ежедневието на жителите на града – не само в ритуалите, службите, молитвите, но и в приказките, които бабите, седнали на средата на улицата, разказват и разиграват на малките деца срещу някоя и друга рупичка.
Варанаси не е само гатове, храмове, туристи и тесни улички. Градът е известен център на традиционното музикално и танцово изкуство на Индия – школите, които предлагат обучение по пеене, традиционни инструменти или танци са безбройни, като немалко от тях удовлетворяват интереса и на чуждестранните туристи. На много места можеш да видиш японец съсредоточено да отмерва ритъм на индийски барабан, а скандинавец да се бори със струните на ситра. Дори ние получаваме кратък урок по свирене на бамбукова флейта. В града има и Санскритски университет, но дейността му не е така видима, както на музикалните школи. За сметка на това фестивалите нямат край – на сцените на централните гатове вечер тече представление, а ние попадаме и на празника на богинята Дурга – във всяко кварталче са издигнали собствена сцена с олтар от папие-маше и голямо изображение на богинята (не знам дали да го нарека скулптура или кукла), направено от слама, измазано с гипс и оцветено от ярко по-ярко. Музиката не стихва до късно. На третия ден вечерта десетки процесии от различните квартали – кой на рикша, кой на платформа на бус, кой на камион - понасят своите богини с все олтарите към централните гатове, като всяка група пее и скандира и гледа да привлече най-много внимание. Атмосферата е като при футболните агитки. Накрая богинята се товари на лодка и отпътува в тъмното по реката, придружена от част от агитката. На другия ден по брега се търкалят сламените скелети на божествата, боята и гипсът са отнесени от свещените води на Ганга, което може би ги прави още по-свещени. За сметка на това в кварталите вече не се вълнуват толкова много от мистичното – там кипи нещо като фиестата в Рио: по улиците се движат процесии начело с рикша с трещящ генератор, следван от платформа с мощни тонколони и цветомузика, а след тях се извива опашка от танцуващи и крещящи младежи. За разлика от Рио обаче, девойките са изцяло облечени и се движат на групи отстрани на танцуващите. Звукът от веселбата със сигурност не оставя никого извън празника.
Няма коментари:
Публикуване на коментар